Доц. Владислав Миланов: Най-сериозната загуба в образованието е уважението към личността на учителя

Езикът отразява манталитета, образованието, възпитанието, стремежите и амбициите на човека

 Владислав Миланов е роден през 1977 г. в град Кърджали. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Ръководи Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч, който се занимава с наблюдение и анализ на публичната реч в България. Главен редактор на списание „Съвременна лингвистика“. Изнасял е лекции по актуални проблеми на съвременния български език в Прага, Лондон, Краков, Бърно, Букурещ, Венеция и други. Преподавател по съвременен български език в Софийския университет.

– Какво е да растеш в семейство на учители? 

– Истинско щастие е да израснеш в семейството на учители, и то учители от онези времена, в които да си преподавател по български език и литература, означаваше не само да учиш младите хора, а и да изграждаш ценности, които ги правеха значими за обществото. И майка ми, и баща ми отдадоха целия си професионален живот на училището. Майка ми Керана Танова  (на снимката) като учителка в гимназията в град Долни Дъбник, а баща ми Огнян Миланов като учител в 4-то СУ в София. Майка ми е израснала в семейството на Костадин Русев (счетоводител) и Пенка Русева (самодейна актриса), а в къщата ни винаги е имало книги от българската и от световната класика, които по примера на родителите ми след това с удоволствие разгръщах и аз.

– Какви бяха тревогите им в професията в онези години?

– Не си спомням за тревоги, но си спомням безкрайното уважение към личността на учителя и всеотдайността на моите родители към учителската професия. Помня също и изключителната им прецизност по отношение на подготовката за часовете, на това, че никога не закъсняваха за училище и за час и за това, че приемаха наистина училището като втори дом, а учениците – като свои деца. Най-голямата и най-сериозната загуба днес е уважението към личността на учителя.

– Семейната среда ли оказа влияние върху вашия избор – да се спрете на българска филология? И защо после прав?

– Любовта към преподаването и към езика и литературата със сигурност съм наследил от моите родители, а имах щастието и в училище да навлизам в езика и литературата през обаятелни преподаватели като Мария Гешева, Мария Данчева, Малинка Йорданова, Димитринка Христова, Пенка Димитрова, които сърцато разкриваха пред нас световете на езика и литературата. По отношение на избора мога да дам още един хубав пример от семейството с моя втори баща, който е прекрасен човек и икономист. Моят брат наследи неговата професия и израсна като отличен професионалист. Защо право? Защото, когато написах дисертацията си, имах желание да продължа с обучението си. Вече ми беше възложен курс по български език в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и реших, че е добре да познавам в детайли юридическата материя, за да предложа на студентите още по-убедително езиковата проблематика, пречупена през юридическата действителност. Ако днес можех да се върна във времето след филологията, която ще си остане завинаги моята първа специалност и моето първо желание, бих записал медицина.

– Преподавате езикова култура и история на новобългарския книжовен език в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Кой ви насочи към тази специалност?

– Езиковата култура е най-прагматичната част от езикознанието и обществото ни има непрекъсната необходимост от нея. През нея филолозите разпознават не просто езиковите норми, а се научават да мислят върху живота на езика и да обясняват езиковите проблеми. Историята на новобългарския книжовен език пък е най-благодатната езиковедска дисциплина, защото тя оглежда състоянието на всички останали дялове на езика, при това както в съвременен, така и в исторически план. Обичта към тези дисциплини наследих от едни от най-големите български езиковеди като проф. Василка Радева, проф. Венче Попова, проф. Боян Вълчев, проф. Руси Русинов.

– „Имаме грях към преподаването на българския език и това е моя позиция като преподавател в средното училище. Учебниците са написани свръхакадемично“, казвате в едно интервю. По-разбираеми ли са били учебниците едно време и откъде тези напъни за академизъм, като гледаме, че общото ниво на грамотност пада?

– Стоя зад думите си. И днес учебниците следват учебната програма и очевидно там е проблемът. Преди години учебниците по български език следваха подредбата на езиковите равнище и това е най-нормално. Имаше много диктовки, които помагаха на младите хора в правописа и в пунктуацията. Имаше много писмени работи, които учителите ни връщаха грижливо проверени и след които се изискваше задължителна поправка на правописните и пунктуационните грешки освен на съдържанието. Днес всичките тези умения не могат да бъдат постигнати през тестовата форма.

– Казвате, че все повече студенти имат по-добра речева култура на английски, отколкото на родния език. Защо, след като по български език и литература има повече часове в училище?

– Може би, защото децата още от ранна възраст усвояват английския език. Понякога се шегувам и казвам, че за тях той става все по-роден, а българският все по-чужд. Дано времето да опровергае тази шега. Истината е, че да говориш един език и да познаваш граматиката на един език, са две различни неща. Затова и много хора говорят езици и това е на битово-ежедневно равнище, което не ги ангажира с познаването на структурата на езика. Всички знаем, че българският език има многовековен развой. Претърпял е сложни исторически промени и затова често граматиката му затруднява младите хора. За нея се изискват опит и зрялост.

– Преподавате на студенти езикова култура. Напомняте, че „не може да има езикова култура, където няма култура“. И тъй като проблемите с културата се задълбочават всяка година, значи ли че е все по-трудно и преподаването на езикова култура? Два семестъра езикова култура доколко могат да тушират пропуските в средното образование?

– Не е трудно преподаването на езикова култура, ако обичаш работата си и намериш начин да покажеш същността на езика като същност на човека. През речевата култура обясняваме себе си и достигаме до останалите, като разкриваме богатството на мисълта и ценностната си система. Най-важното тук е, че езикът е като човека. А два семестъра не си поставят за задача да компенсират пропуските на средното образование, защото в университета ние очакваме сложните езикови процеси да бъдат обяснени задълбочено и това, че един студент може да поставя запетаята е важно, но по-важно е да може да обясни защо я е поставил. Да я обяснява като смислова граница и утре да може да предаде знанията си на всички, с които ще работи.

– Съвременният новобългарски език се оформя разговорно  през най-рано през XVI-XVII век, а граматиката и синтаксисът му – през XVIII-XIX век. Как изглежда този език през 2025 г.?

– Новобългарският книжовен език се оформя през Възраждането и поради социалноикономически причини източните български диалекти (в частност централните балкански и подбалкански говори) лягат в неговата основа. Възраждането си остава най-българската епоха. Там е чисто и светло. В съвременната действителност върху речевото поведение оказват влияние много фактори като социалните мрежи например. Небрежната разговорност се пренася и в официалното общуване. Писмената и устната култура у голяма част от младите хора са все по-закърнели и това ги поставя в много ситуации, в които не могат през думите да изразят себе си, но и да намерят себе си. Езикът е като човека и грижата за езика се крие в отношението към този човек. В неговата култура. И в базисни умения като четенето на книги, осмисленият материал по български език и литература в училище и разбирането, че езикът те прави много по-силен, ако владееш мащабите на изразните средства. И преди, и сега българският език отразява манталитета на човека, образованието му, семейното възпитание, личните стремежи и амбиции. Много е важно да разберем, че след като всичко започва от семейството, именно там е мястото да разговаряме. През личния си пример да насърчаваме децата си да четат и да развиват въображението си, защото утре, когато те създадат своя дом и своето семейство, именно през силата на изразяването, ще показват интонацията на обичта.

– Притеснявате се от неумението на младите хора да общуват помежду си. Моля обяснете.

– Притеснително е с това, че през силата на думите всеки човек изразява силата на мисълта си, а младите хора като че ли пренебрегват това. Младите хора все по-трудно изразяват своята емоционалност и все по-трудно общуват помежду си. Неслучайно в речника на новите думи е включена и лексемата фабинг – за млади хора, които стоят и пият кафе например, но вместо да си говорят, гледат в телефоните си. В този случай телефонът не поглъща само речта, а поглъща и човека. Изолира го. Отчуждава го. А през силата на думите ние всъщност търсим диалог. Търсим подстъпи към света на другия. Това умение тръгва от семейството, развива се в училището и се разгръща в социалните структура на обществото. Да бъдеш красив през думите си (нещо, за което говори още първият ректор на Софийския университет – акад. Александър Теодоров-Балан) означава да познаваш добре себе си; да мислиш, преди да говориш, и да създаваш светове на уют, хармония и разбирателство в досега с останалите. За съжаление с думи се убиваме всеки ден. За съжаление се сблъскваме хора, зад чиито думи няма никаква реалност и за още по-голямо съжаление  все по-трудно разбираме какъв човек стои до нас и срещу нас по неговата реч. Публичната реч и в частност речта на политиците лесно окова думите в хладната прегръдка на клишето. Чуваме толкова много думи, в които се губим. Редуват се криза след криза в обществото, а думите ни разделят още повече, вместо да ни събират и да бъдат нашата сила. Използвам повода да изкажа благодарност към фонд „Научни изследвания“ на МОН, защото подкрепи една наша научна идея, свързана с кризите на общуване и общуването по време на кризи.

– Когато работи Народното събрание, всеки петък със студентите посещавате пленарните заседания, за да „анализирате политическия дискурс“. Не ви ли е неудобно понякога от езика, който звучи от парламентарната трибуна?

– Продължаваме да наблюдаваме политическата реч и дори ние, езиковедите, които не се притесняваме професионално да анализираме думите, се чувстваме неудобно. Но истински неудобно трябва да се чувстват българските политици, които удавиха българската реч в клишета и я разпъват всеки ден между речевата агресия и собствената си езикова безпомощност. Всяко цивилизовано общество трябва да се стреми към културно поведение и към висока езикова култура. В парламента има дрескод, а е толкова по-важно да има и уважение към българското слово. Такова уважение и такава обич към езика се опитваме да постигнем в работата със студентите на Софийския университет с гл. ас. д-р Антоанета Начева, с която сме приели мисията да бъдем част от живота на младите хора и то от онази най-важна част – речта, която ги превръща в достойни рицари на перото и на словото.

Ема ИВАНОВА