Детските очи са най-красиви,
засмени, радостни, щастливи.
Плачат, смеят се, дори
огъна на живота там гори!
Очите на ученика са променливи,
ту будни, ту разсеяни, ту живи.
И там тревога някога цари,
решаваш я и продължаваш ти.
На кошута са очите на момата –
чисти, топли, слънчеви, сърцати.
Пърха вече огънче в сърцето,
грее пламнало, усмихнато лицето.
Момкови очи са на жребец –
поглед ту яростен, ту мек.
Лудуват в тях мечтите смели,
не знаят граници, предели.
Майчини очи са чисти, неспокойни –
ту радостни, ту тъжни, отговорни.
Винаги готови да прощават
и злото винаги забравят.
Бащини очи са строги, властни,
искат всичко най-прекрасно.
Сбъдва ли се или не,
за тях оставаш винаги дете.
Очите на страха пък са големи,
редуват се безброй промени.
Премине ли момента май,
те пак са кротки и смирени, знай.
Малки са очите на лъжата,
изобщо ненавиждат светлината.
На тъмно се лъжи кроят,
на светло бързо се рушат.
На старите очите са мъгливи,
в тях няма въгленчета живи.
Личи тъга, тревога и разруха,
че са за малко вече тука.
Сърцето спира и всичко в нас умира,
но очите са отворени, защото,
последна в тях оглежда се душата
и леко, лекичко отлита в небесата.
Виолета Камбурова, Ново село, Русенско
