В пролетното утро някой дръпна завивката ми. Беше мама.
– Хайде ставай! – рече. – Днес е Лазарица. Лазарките скоро ще дойдат.
Скочих в просъница, надянах панталона и наплисках лицето си на умивалника в кухнята.
И докато се преобличах, слушах наставленията ѝ.
– Празник е. Всичко на тебе трябва да свети.
Нахлупих фуражката и беж към портата.
Озъртах се на всички страни да видя не се ли задават лазарките.
И ето че се зададоха.
Видях тумба от девойки, които спряха пред нашата къща. И през отворения вратник навлязоха в двора.
Девойките пееха:
А бре, Бое, бело Бое,
тука ли си, дома ли си?
Я отваряй равни двори,
равни двори, чимшир порти,
да улезнат лазарици!
Слязла по стълбището, мама плисна пред тях котле с вода.
Бяха облечени в сукмани, украсени с копринени кенета, на главите с цветни забрадки. На прасците им шаренееха чорапи, а по глезените лъщяха гумени цървули. Едни имаха край деколтетата си сребърни парички, други бяха препасали колани с големи пафти, в които се удряха и дрънкаха гердани от мъниста, привързани на шията.
Разделиха се на две групи. Отляво стояха тъй наречените „поялици“ (певачки), отдясно – „шеталиците“ (танцувачки). Танцувачките бяха препасани с тканици, накичени с бели кърпи. Те си имаха танцоводка.
Звучеше кръшна песен. Танцувачките тропаха ситно хоро. Танеца водеше танцоводката. Гонеха се неудържимо бързи стъпки. Чуваха се подвиквания. Дворът ни бе пълен с радост, надежди за берекет и повишено настроение.
Неочаквано мама се измъкна от навалицата, влезе вкъщи и се върна с табла, върху която имаше пита хляб и паница с пчелен мед. Поднесе гощавката на първата в близост до нея лазарка и каза:
– Заповядайте! Да ви е сладко!
Девойката отломи залък от питата, топна с него в меда, като потопи пръстите си и го налапа. Докато вършеше това, певачките пееха, а танцувачките нареждаха: – Да се лепят пчелите, кога се роят, и да останат накуп у дома, а не да бегат по чужди дворове!
Една от тях метна на рамото на мама бяла кърпа. Дядо Леко развърза кесията си, бръкна в нея, извади книжни пари и ѝ ги даде.
След шеталицата се изреди върволица от лазарки и всяка опитваше от почерпката.
На изпроводяк танцоводката казваше: „Айде, сбогом, равни двори!“ И сама си отговаряше: „Ай със здраве, лазарици!“ А певачките с пълно гърло пееха:
Лазар си вино пиеше
у димната механа.
Лазаровица му думаше:
– Дойди си, дойди, Лазаре,
че съм си ручок готвила,
дойди си да поручаме.
А Лазар ѝ говореше:
– Иди си, море, иди се,
ние сме вино запили
с моята млада дружина.
Лазарица е днеска, невесто,
та ми се слави името.
Ние, дечурлигата, тичахме подир лазарките и махахме с ръце.
Беше Лазарова събота – хубав пролетен празник.
Александър Михайлов
