В стаята без моето безсъние

сякаш нищо не се е променило:

пак прозорецът гледа навън и е

пак небето стъклата насинило.

Таванът замислен и всички стени

пак умуват над въпроси големи;

пак искат да чуят, тъй както преди,

нещо за мене, от самия мене.

И аз им разказвам, но слушат с печал,

но нещо ги мъчи, отблъсква и те

ме питат, питат: какво си ни дал

с умореното свое присъствие?

Повтарям им всичко – отначало докрай:

какво съм взели какво донесъл,

но те ме прекъсват: невесел си май,

и с нас, и без нас си невесел!…

Сякаш всичко е както си беше преди,

един само паяк е мрежи тъкал

и по всички, по всички празни ъгли

от пространството мое е крал.

Димитър Ъглен