– Духът е свободен, когато имаш вяра в Господа – разказва ми Гюрга. – Вярвала съм, че Бог ще дойде при свободните праведници. Баба ми Станка ме е възпитала така. Вече съм на 66 г., но й вярвам безпрекословно. Тя ме научи още да правя баници, тутманици, да готвя на връшник. Родителите ни бяха много трудолюбиви, много нежни с нас, децата. Ние, децата, ходехме по цялото поле да събираме билки, сухи треви, правехме огромни купи за зимата. Чепкахме памук, около нивите садяхме най-крайния ред с памук. Събирахме го, разчепквахме го, влачехме го. Баба изпридаше вълната, тъчеше, плетеше. Мога и аз да тъча черги и платно, баба умееше всичко да прави. Когато сядаше на стана да тъче, и аз сядах до нея и се учех. През зимата пукахме много пуканки.
По празници се обличахме в носии, баба ми беше направила много красива носия. И тя имаше своя носия, стара, автентична. Беше от литак, фуста, риза, украсена с кадифе, с орнаменти, с колан и пафти. Днес и на двете ми внучета купих нови носии, да ги обличат, когато почувстват българските празници. Те от години живеят в Германия, семейството на сина ми живее там. Всяка вечер по скайпа се чуваме, а аз им разказвам или им чета български народни приказки. Те нямат търпение всяка вечер и ме подканят да започвам. Знаят много добре български, майка им ги учи. За съжаление нямат наблизо българско училище.
Другата ми баба Гюрга, на която съм кръстена, и дядо Николас, родители на баща ми Георги, са етнически българи, дошли в България от Беломорска Тракия през 1923 г. с едно магаренце, с две деца. Баба ми била бременна с момиченце. Установяват се в село Дамяница, до Сандански, в семейство на по-богати хора. Настаняват ги в обора, били бежанци. Тогава баба родила като в библейската притча за Спасителя, в обора, но починала при раждането заедно с бебето. Баща ми и брат му остават с дядо ми. Един местен евреин Шарон строил големи квартали с малки къщички за бежанците в няколко съседни села. Дарявал им ги безвъзмездно. Този Шарон построил много временни домове в няколко села около Петрич и Сандански. Изградил цели квартали от къщи, без да им иска никакви пари. Хората нямали никакви средства. Там са им дали земи, неплодородни. Бежанците ги работели, за да посадят нещо и да се изхранват, да отгледат децата си в Дамяница. Дядо Николас, дядото на баща ми Георги, бил много затормозен, умира също млад, остава двамата братя кръгли сираци. Работили като аргати, където могат в околните села. Баща ми бил на 7 г., брат му на 9, без никакви близки. Много тежко детство са имали. Съседите им давали хляб, сиренце от техните козички, които братчетата им пасели. Ходели да помагат на хора от селото, та да им дават стари дрехи, малко храна.
Това разказвам понякога на моите внуци, да знаят какъв живот са имали някога дедите им, за да ценят настоящето – заключава Гюрга.
Яна Кирилова
