Простудих се. Отидох в XVII поликлиника при личния ми лекар д-р П. Маринова. Прегледа ме внимателно и ми изписа рецепта с две лекарства. Имах в себе си 20 лв. и още няколко монети. Викам си – сигурно ще ми стигнат за една сополива настинка. Но не би. Аптекарката каза, че лекарствата струват 52 лв., аз отговорих, че не нося толкова и ще дойда на другия ден.
„Колко не му достигат“ – попита мъж от опашката. Аптекарката отговори – 30 лв.
– Ето ви три десетолевки – каза мъжът.
Замръзнах като гръмнат. Онемях. Изфъфлих няколко думи за благодарност.
Спомних си за едно предаване, в което бившият гл. лекар на болница „Св. Йоан Рилски“ д-р Дечо Дечев ни „успокои“ да не се чудим, че лекарствата у нас стигат до болния 3-4 пъти по-скъпи в сравнение с Турция и Гърция. Било така, защото в България кражбата не я смятали за нищо.
Моят спасител ме придружи до вратата и ми рече дружелюбно: „Дядо, не се притеснявай. Като влязохме в поликлиниката, аз те видях да даваш на бедната жена, която продаваше гевреци 2 лева, но не взе геврек. Видях, че ти си един добър дядо.“
Още веднъж се почувствах малък и стар. На връщане в трамвая ми хрумнаха известните думи от разказа „По жицата“ на Йордан Йовков, само че с обърнат смисъл „Боже, Боже, колко добри хора има още в България, даряващи радост, добро и светлина.“
Боян Маринов, София
