Осем часа с машината груба,
през шума ѝ метален тътнеж.
Два, три в кухня пълна с посуда,
а навън по асфалта ехтеж.
На коли, на мотори, на хора,
сякаш никога няма да спре.
В леден здрач сивотата рисува
парцалива небесна дантела.
Ежедневно, безкрайно, досадно –
нямаш нито минута покой.
А и времето ниже се бавно,
вятър северен му е прибой.
В този хаос тъгата ми следва,
денонощно изсмуква от мен
сладки мигове, даже преследва
мисли свидни за по-топъл ден.
И не мога сама да остана.
Епизоди кошмарни редят
настоящи и минали драми,
думи страшни на низ се редят.
Аз потулена в ъгъл потаен
се крепя на надежда една,
а и вярвам ли в нея, не зная,
ще открия ли нейна следа.
Галина Минева, гр. Шумен
