Срещнах приятел, който работи като хижар. Дълги години зиме и лете хващаше Балкана. Попитах го как се чувства горе на чист въздух, далеко от шума. „Писна ми вече тази работа, а пък и друга порода хора идват в хижата. По-рано идваха шумни компании, то песни пеят, слушат музика, танцуват, шегуват се, а и любовни истории имаше. Не скучаех. А сега ми идват едни … да им се чудя. Пълна тишина! Няма веселие! Все едно, че са дошли на панихида. От любопитство отидох да ги видя. Мали-и-и, всички седнали и се вторачили в мобилните телефони. Абе, хора, им викам, за какво сте дошли тука, защо не се веселите? Гледат ме с един блуждаещ поглед и пак забиват глави в мобилните телефони. Днес слязох от Балкана и си вървя по улицата и пред мен една майка тика детска количка. Малкото вътре врещи ли, врещи. Майката му вика да млъкне, но то продължава да циври. Даде му една дрънкалка, а то продължава със своя инатски рев. Размаха му едно плюшено мече пред очите, но пък то взе, че вдигна децибелите. Най-накрая тя си извади мобилния телефон и му го тикна в ръцете. Детето го хвана с две ръчички, вторачи се в него и … млъкна“ Накрая хижарят ме потупа по рамото и рече: „Приятелю, след време производителите на играчки ще фалират!“
Веселин Зидаров
