Казан през XV в., възстановка
Историята и културата на Казанското ханство са все още слабо познати не само в средите на академичната медиевистика в България, но и за широката общественост. Причината не е в липсата на интерес към подобна проблематика, нито в отсъствието на достатъчни по обем и пълноценни по съдържание исторически извори за онази епоха. Тя по-скоро се корени в съществуващото дълго време идеологическо табу над системното изучаване на „казанската тема“, възхождащо към епохата на сталинизма.
Нашата цел не е да търсим историческа вина. Убедени сме обаче, че е дошло време историята и културата на Казанското ханство да бъдат реабилитирани, т. е. разказани. Защото в процесите, протичащи през периода на съществуване на ханството, се долавят закономерностите и тенденциите в историческото развитие на държавността, стопанството и културата, установена в региона на Средна Волга от волжките българи през VIII-IX в. Макар че неудобната „българска тема“ в казанската проблематика често бива услужливо пропускана, тя е безспорен исторически факт, за който първи заговориха руските учени от края на XIX и началото на ХХ в., а напоследък и съвременните изследователи и специалисти от Академията на науките на Татарстан. Волжкобългарският фундамент в развитието на Казанското ханство тепърва ще бъде обект на изследователски анализ и оценка.
Проблемите около ранната история на казанската държавност са свързани с ред неясноти.
Напоследък изследователите са склонни да я делят условно на два периода: история на Казанското „княжество“ и история на Казанското ханство. Подобно разделение влиза в противоречие с господстващата от XIX в. насам „златоординска“ теза за основаването на ханството през 1445 г. от хан Улу Мохамед или неговия син Махмутек, трайно налагана главно от руската историография. Фактите и техният обективен прочит обаче показват, че казанската държавност вероятно има своите архетипни корени далеч преди средата на XV в. в държавна традиция на Волжка България.
В продължение на дълги години периодът на възникване на град Казан остава неустановен. Неколкократно са правени опити за определяне на „възрастта му“, ала безспорни научни доказателства и факти не са открити.
Прецизните изследвания от последните години, проведени в 32 археологически обекта, 62 библиотеки и архиви, в това число 46 задгранични – в буквален смисъл разкриват нови страници от историята на Казан. Археолозите откриват уникални предмети – метално украшение, датирано към средата на X в.; част от сребърна арабска дирхема, сечена през първата половина на Х в. и намираща се в обращение през периода края на Х – началото на XI в. от епохата на Саманидите; чешки денарий на свети Вацлав от края на Х в. и др. Находките накараха учените от Москва, Берлин, Кайро, Прага и Будапеща да се обединят около 1005 г. като вероятна дата за основаването на Казан.
Казан за първи път е споменат в т.нар. Степенна книга под 1277 или 1278 г. На по-късен етап Никоновски летопис под 1361 г. разказва как „Булат Тимур покорил Казанска България“. На друго място в същия документ срещаме пасажа „Българите, наричани казанци“. В друг летопис – Хронограф (западноруска редакция, 1512 г.), се говори за „българите, също наричани казанци”. Под 1164 г. Хронографът описва как суздалският княз Андрей Боголюбски напада „безбожните агаряни Български, също наричани казанци, и завладя четири техни града…“.
Приведените сведения показват, че Казан и казанци са известни през XII и дори през XI в., но под името българи.
Предполага се, че още през XII в. Волжка България е разделена на няколко емирата, един които е Казанският. При нахлуването на монголите през първата половина на XIII в. градът и околността оцеляват, за което говори липсата на археологически следи от пожари и погроми. При потушаване на въстанието от 1270 г. монголите разоряват Казан.
През XIII в. животът в града изглежда временно затихва. Към средата на XIV в. Казан отново се „появява” в наративите. Никоновският летопис разказва за нападението над града на златоординския сепаратист Булат Тимур през 1361 г., а на по-късен етап за сблъсъка на суздалския княз Дмитрий Константинович с воините на „българския княз Хасан, наричани още казанци“. Показателен факт е, че в похода на русите взема участие и златоординският посланик Ачихожа, което може да се тълкува като нападение не срещу Златната орда, а като агресия спрямо самостоятелна държава.
Войната между златоординския хан Тохтамъш и пълководеца Тимур през 90-те години на XIV в. изглежда не оказва влияние върху развитието на Казан. Мазуринският летопис под 1395 г. представя сведения за похода на „казанския цар Октяк“ срещу Нижни Новгород. През 1415-1418 г. в Казан са сечени монети от името на някой си Гиас ад Дин.
До 40-те години на XV в. летописите почти не споменават Казан. След краха на Болгар под ударите на руската армия през 1431 г. ролята на политически, икономически и културен център на териториите по Средна Волга е поета от Казан. За да се достигне до 1445 г., за която Воскресенският летопис свидетелства: „тази есен цар Мамотек, Улу Мохамедов син, превзе град Казан, погуби казанския княз Либей и в Казан сам започна да царува.“ Това е годината, утвърдена (макар и условно) в историографията като начало на Казанското ханство.
На практика през 1445 г. в Казан се извършва преврат, който заменя управляващата българска династия със златоординската на хан Улу Мохамед. Това дава основание на поддръжниците на тезата за “златоординския” произход на Казанското ханство, които премълчават историята на държавността и културата на казанското население и целенасочено и преднамерено търсят някакво мнимо “основаване” на нова държава, част от разпадащата се Златна орда. Всъщност обаче и територията, и в голямата си част населението с носените от него стопански и културни характеристики остават непроменени – факт, който е пределно известен на съвременниците на онези събития. Показателно в тази връзка е заглавието на глава 6 от „Казанска история” (XVI в.) „За второто начало на Казанското царство“.
Приведените аргументи и факти недвусмислено потвърждават историографската логика на твърденията, че Казанското ханство се явява приемник на Волжка България. Неговата предистория предстои да бъде търсена и прецизно изследвана.
Към средата на XV в. Казанското ханство заема територия, включваща земите от р. Бела на изток до р. Сура и Ветлуга на запад, от Горното Прикамие на север до устието на р. Черемшан на юг. Така почти цялата територия на бившата Болжка България и живеещите в нея народи влизат в състава на ханството. В изворите населението на държавата е наричано казанци, като популярното днес название казански татари се утвърждава и придобива гражданственост чак в XVII-XVIII в. Преди това то се определя като българи, казанци или просто мюсюлмани, стараейки се умишлено да избягва соционима татари, който то счита за оскърбително.
Политическата история на Казанското ханство започва, както вече стана дума, с установяването в Казан (наричан често в източниците Нови Болгар) на династията на Улу Мохамед. Първите стъпки на ханството са тясно свързани с историята на съседна Русия. Отношенията между Москва и Казан от края на 60-те години на XV в. насетне са доста обтегнати и нерядко се решават посредством военни действия. През 1487 г. в резултат на многобройни походи столицата Казан е завладяна от руските войски на Иван III (1462–1505), който приема титула ВЕЛИК БЪЛГАРСКИ КНЯЗ.
Руският протекторат не трае дълго. През 1521 г. чуждата зависимост е отхвърлена и властта в Казан поема антируски настроената кримска династия на Гиреите. Следва период на дипломатически игри и многобройни военни стълкновения с променлив успех ту за руската, ту за казанската страна.
Обстановката се променя с възцаряването в Москва на Иван IV Грозни (1530–1584). Неговите казански походи (1548–1552) ликвидират ханството и го присъединяват към Русия. Въпреки героичната съпротива на казанци срещу многократно превъзхождащия ги руски противник, на 2 октомври 1552 г. столицата е завладяна, опожарена и разорена, а населението е избито. Четири години по-късно териториите на ханството окончателно са покорени и стават част от руската държава.
Казанското ханство е естествен приемник на икономическите и културни традиции на Волжка България. След унищожаването на волжкобългарската столица Болгар през 1431 г. Казан се утвърждава като главен търговски център на региона. В ханството населението се занимава основно със земеделие – произвеждат се пшеница, ръж, ечемик, просо и други зърнени култури. Отглеждат се първокласни породи коне, дребен и едър рогат добитък, изнасят се хранителни продукти – мед, хляб, риба, занаятчийски изделия, изящни ювелирни произведения, строителни материали и др., а се внасят тъкани, предмети на лукса, оръжия, хартия.
Архитектурното изкуство, литературата и музиката са водещи направления в Казанското ханство. В тях, освен българските традиции, се долавят и редица тенденции и влияния на мюсюлманския Изток, които формират синкретичният облик на казанската култура. След покоряването на ханството елитарните прояви на тази култура са ликвидирани и изкуствено заменени с етнически и религиозно чужди образци. В резултат на установяването на руското господство са унищожени редица паметници на Казанското ханство, а голяма част от населението е избито или напуска старите си местоживелища. На мюсюлманската култура в региона е нанесен непоправим удар. В пламъците на пожарите изгарят старинни училища, загиват библиотеки, унищожени са забележителни произведения на изкуството…
ОГосподстваща става културата на руските пришълци и започва нова епоха в историко-културното развитие на Средна Волга. В този смисъл с основание може да се смята, че Казанското ханство е последният представител на държавния и културен модел на волжките българи, установен още от VIII в. насетне и насилствено унищожен през втората половина на XVI в.
В заключение ще отбележим, че темата за историята и културата на Казанското ханство като част от общата проблематика за българското присъствие в Средноволжкия регион, тепърва следва да бъде разработвана в родната историография. За целта е необходимо да се освободим от русофилските или русофобски настроения, намерили израз дори в научните дирения, и да търсим обективен прочит на фактите в духа и традициите на академичната медиевистика.
Д-р Георги Владимиров
Казанският кремъл, възстановка
Клетвата на казанския владетел Мохамед Амин, миниатюра от руския Шумиловски летопис
Изпращане на войски срещу Казан, миниатюра от руския летопис „Царствена книга”
Превземането на Казан от цар Иван Грозни, Художник Г. И. УГРЮМОВ, XIX в.
Руска картина-икона “Церковь воинствующая”, нарисувана в чест на победата на цар Иван Грозни над Казанското царство. В горния десен ъгъл е изобразен покорен и опожарен Казан.
