Росица Димитрова: Да си астрофотограф носи душевно спокойствие

Със снимките си карам хората да забравят проблемите на ежедневието

Росица Димитрова е родена през 1987 г. във Варна. Неин е блогът Trips with Rosie. През 2022 г. е първата българка в най-престижната селекция за астрофотография в света – тази на Кралската обсерватория в Гринуич. През 2024 г. вече е част от селекцията Milky Way Photographer of the Year 2024 на Capture The Atlas. Нейни снимки са публикувани във Forbes, National Geographic, PetaPixel, BTV, Nova и други. Семейна, с две деца.

– 19 август е Международен ден на фотографа, а 10 ноември – Международен ден на счетоводителя. Сигурно сте добър счетоводител – занимавате се с английско счетоводство, но със сигурност сте отличен фотограф – вече имате няколко награди. Как се съчетават счетоводството и фотографията?

– Всъщност никак не се съчетават! (смее се) Това е и идеята – исках нещо тотално различно, което да ме разсейва от сивото ежедневие. Аз съм математик и финансист, обичам точните науки и ми беше наистина трудно да започна да работя с цветове, композиции и художествени елементи. Не ми идваше от вътре, но с много упоритост и усилия успях да се науча. В последните 3-4 години вече почти не се занимавам със счетоводство (но честно казано ми липсва), а основно с фотография и дигитален маркетинг.

– Кога разбрахте, че снимането не е просто да запазиш един спомен, а професионален труд, високо оценен от другите?

– От самото начало. През 2017 г. се записах на фотографски курс, после на още един и на още един – дори сега не спирам да се уча. Всеки кадър трябва не само да има красиви цветове, но и композиция, която да води погледа на човек през специфични „пътечки“ из снимката. Трябва да има замисъл, но за мен най-важно е този кадър да провокира емоция. Точно това се опитвам да направя със снимките си – да накарам хората да забравят за ежедневните си проблеми поне за минута и да се заредят с много позитивно настроение.

– Какво е да си фотограф пейзажист?

– Най-красивите пейзажи се снимат около изгрев- и залез- слънце – винаги гоним т. нар. златен час, когато слънчевата светлина облива целия хоризонт в розови и оранжеви багри. Тогава сенките са дълги, контрастите по-меки, а цветовете – божествени. Едно и също място може да донесе съвсем различни кадри като настроение дори в два поредни дни, затова си заслужава човек да се връща отново и отново..

– Какво е да си астрофотограф?

– Астрофотографията винаги, винаги, винаги е свързана с много недоспиване. Като майка на 2 деца имам някакъв опит с това (смее се). Случвало ми се е да пътувам от Синеморец до Белоградчик и обратно, за да уловя метеорния поток Персеиди през август.

Да си астрофотограф обаче носи истинско душевно спокойствие. Далече не само от шума и суетата на града, но и от светлините му, човек се потапя напълно в красотата на природата и Космоса. Да стоиш под звездите и да успяваш да ги уловиш в кадър е неповторимо преживяване – няма как на човек да му омръзне лесно. Мисля, че точно това преживяване и тези емоции успявам да уловя в кадрите си, поне съдейки по реакциите на другите.

– „Отскочили сте“ до Мексико, за да снимате слънчевото затъмнение – защо в Дуранго?

– „Отскочих“ си, да (смее се). Изискваха се няколко месеца подготовка – гледах страшно много видеа, купих си курсове, посещавах webinar-и, дори гледах как се обработват кадрите още преди да го снимам. Едно от най-важните неща беше мястото – около Дуранго, Мексико, слънчевото затъмнение там беше най-дълго – 4 минути и 28 секунди. Другият фактор беше времето – исторически на този ден (8 април) на това място е имало около 20% облачност, докато на север, в САЩ, този процент скача над 50. До последно гледах няколко различни сайта с прогноза за времето и бях готова да сменя дори полети, ако се наложи, но накрая точно в Дуранго небето беше наистина чисто. Накрая снимах около 3 минути и 30 секунди. Точно с подобни проблеми се сблъскват и истинските преследвачи на слънчеви затъмнения (eclipse chasers), които се опитват да уловят почти всяко затъмнение, но постоянно са в процес на планиране и на следващото. Небето притъмнява в сумрак, птиците започват да летят наоколо, вятърът се усилва – човек настръхва и се чувства толкова малък пред това чудо на природата.

– За снимането на затъмнението носите: обектив 200-600 мм, две тела, още два обектива, бинокъл, два соларни филтъра – единият е правен от фирма, който ползват совалките на НАСА, дистанционен спусък, специални очила за наблюдение на слънчево затъмнение – за частичните фази… Т.е. технологичното въоръжение е сериозно. Без такава техника може ли да се получи качествена снимка?

– Това е необходимият абсолютен минимум. Повечето хора използват допълнително тракер (апарат за водене, който да отмества камерата със същата скорост, с която се движат небесните тела), много хора използват телескоп и дори някои комбинации, свързани с компютър, от който да се управляват. Разбира се, човек може да снима дори с телефон – какво се случва наоколо, видео с реакциите на хората и т.н., но за да се хване слънчевата корона, която се вижда от Земята само по време на слънчево затъмнение, си трябва сериозна техника. Снимането обаче е някак второстепенно на цялото преживяване – за мен беше най-важно да си дам 1 минута само за мен, без да гледам апарати и настройки, за да мога наистина да се насладя на това природно явление.

– Планирате още снимки на слънчево затъмнение през следващите години. Каква е разликата и въобще има ли разлика?

– Всяко слънчево затъмнение е различно. Това през 2024 г., което снимах, беше в максимума на слънчевия цикъл – Слънцето беше много активно и с по-голяма корона, имаше шанс и за огромни изригвания, които да бъдат видими дори с просто око. И наистина – единият голям протуберанс (част от хромосферата на Слънцето) се виждаше и с невъоръжено око, бях много приятно изненадана. Затъмнението през 2026 г. планирам да снимам от Испания, за да може Слънцето да е ниско и да хвана интересен преден план. Когато е ниско, обаче, короната няма да може да се улови по същия начин, по който когато е високо в небето. Затъмнението през 2027 г. ще е най-дългото в този век – 6 минути и половина от Египет, така че няма как да пропусна и него.

– Изненадахте ме с твърдението, че реалният цвят на Слънцето е зелен. Обяснете. А каква е Луната?

– Ние виждаме Слънцето бяло от Земята, дори и от Космоса, но най-силната дължина на вълната в спектъра на неговата светлина е точно зелен. Уча и децата си на това и някои хора ги гледат малко странно (смее се). Луната, видима от Земята, е по принцип бяла. Колкото по-близо до хоризонта е обаче, толкова по-цветна е тя – това се дължи на атмосферата, която поема синия цвят и най-силно се виждат розово и оранжево.

– Разбирате ли от астрономия, след като следите кога Луната е в перигей, а Слънцето в перихелий и афелий, снимате хромосферата…

– Разбирам малко от астрономия – толкова, колкото ми е необходимо, но наистина ми се иска да науча много повече неща. За съжаление кръжоците във варненския Планетариум са само за деца и не се допускат възрастни. Имам обаче добра приятелка астрофизик – Роса Виктория Гаммелтофт, с която планираме подобни събития и дори книги заедно – без ограничения във възрастта.

– Колко е късметът и колко е подготовката за направата на една снимка?

– Късметът е нищо, ако човек не е подготвен да улови всичко както трябва. Но без късмет и с много подготовка нещата пак не се получават. Затова бих казала, че двете са неразривно свързани – точно тогава се получават най-магичните кадри.

– 7 месеца снимате „Танцът на Луната“ със специализиран астрономически софтуер и професионален фотоапарат със специална оптика. Това ли е най-времеемката ви снимка?

– Всъщност не, „Танцът на Слънцето“ снимах една година. Започнах да го снимам в началото на 2020 г., като се притеснявах как ще снимам всяка седмица, защото пътувам доста. Е, Вселената си знае работата – появи се коронавирусът и не можах абсолютно никъде да пътувам (смее се). Там снимах всяка седмица от една и съща позиция (на терасата ми), за да уловя аналемата на Слънцето – пътя, който то изминава за 1 година. „Танцът на Луната“ беше за по-малко време, но е по-сложен, защото трябваше да разбера точно как се движи Луната, кога изгрява и къде трябва след това да я разположа в кадъра с точност до 1 пиксел.

– Вие сте майка на две момиченца – на 5 г. и на друго под годинка. Как се справяте с всички задачи?

– С много, много помощ от свекърите ми, като моите родители също се включват, когато могат. Без тях и без огромната подкрепа на съпруга ми, Боян, нямаше да успея да постигна подобно ниво във фотографията. Безкрайно съм им благодарна!

– Снимката ви от остров Сокотра в Йемен е сред финалистите в престижния конкурс Milky Way Photographer of the Year 2024… Какво представлява фото пътуването?

– Остров Сокотра е несъмнено най-магичното място, на което съм била, от всички 30 държави, които съм обиколила. Бяха първите палатки в живота ми, а бях и бременна с второ дете в 11-а седмица – нещо немислимо за много жени. Въпреки умората, гаденето, недоспиването, палатките, липсата на баня на много от местата, не съжалявам изобщо, че пътувах дотам. Това е място с много слаборазвит туризъм, няма тълпи от хора, има много малко градове, а природата е неповторима – драконовите и бутилковите дървета са такива, в които човек се влюбва за цял живот.

– Участниците в едно фото пътуване снимат почти еднакви обекти – какви са критериите една снимка да е по-добра от друга тогава?

– Всеки има собствена гледна точка и вижда света и потенциалните снимки по различен начин. За мен това е най-хубавото – всеки да се върне от фото пътуване с различни снимки, защото е видял и усетил нещо различно. Всеки има и собствен вкус и може да реши колко добра може да бъде една снимка – затова и журитата на конкурсите често се сменят.

Ема ИВАНОВА