Борецът Янко Шопов на 70 години

Янко Шопов е роден 9 юли 1954 г. в Котел. С борба се занимава от 1965 г. с първи треньор Веселин Маринов в „Спартак“, а по-късно в „Левски-Спартак. Янко е многократен републикански и балкански шампион. Става световен шампион в класическия стил през 1979 г. в Сан Диего. Шампион е на Европа пък през 1976 г. в Санкт Петербург. Световен вицешампион е от първенствата в Минск – 1975 г. и Гьотеборг – 1977 г. Носител е на бронзови медали от европейските първенства в Бурса – 1977 и Осло – 1978. Участва на олимпийските игри в Москва през 1980 г. и се класира на четвърто място.
След преустановяване на състезателната си дейност работи като треньор в „Левски-Спартак“ и националния отбор. В периода 1995-1995 г. е съюзен треньор в БФ Борба. Завършил е НСА “В. Левски“. Предава опита си и във Франция. Владее отлично френския език. Женен е, има две дъщери и внук, който е тръгнал по неговия път.
„Аз си бях храбро хлапе и още на 9 години направих своя избор – борбата“, казва Янко, който между е контактен и разговорлив. Брат му Стефан също е борец, но в залата за борба на стадион „Васил Левски“ го води съседско момче и той е очарован да гледа на живо на тепиха исполините Боян Радев, Христо Трайков, Веско Колев. Изумен е – каква светкавична пъргавина, ловкост, риск, че и смелост има в този спорт. Спечелен е завинаги, макар че в началото искат да го прилапат във футбола, в скоковете във вода, плуването. Но първият му треньор Веско Маринов не позволява.
Шопов е възпитаник на пърия випуск на спортното училище „Олимпийски надежди, което отваря врати през 1968 г., непосредствено след Игрите в Мексико.
Янко Шопов освен с много добри физически данни е и отличен ученик. Набляга много над уроците, обича да чете. Само че у дома си има проблеми. Майка му е фармацевт, а баща му строителен инженер и те смятат, че изборът му е неуместен. Спорт и то борба! Според тях има далече по-добри възможности за реализация. Но има и друго. Освен, че Янко е отличник, но е боледувал от рахит, като е понесъл всички последствия от това – изкривяване на ребрата, изтъняване на вратлето и какво ли още. Но пък момчето е страшно амбициозно. И загуби ли в залата, реве като магаре. И дори в един момент иска да напусне залата. Не се отказва от борбата заради треньора си – бате Веско, който е доказан като изключително добър педагог и психолог, много умее да влиза под кожата на децата. Нещо много важно. С усмивка Янко признава, че е гледал с почуда, неразбиране своите съотборници, как ходят по дискотеки, по разни сбирки. Как е възможно да си губят така времето и да са извън спортната зала – недопустимо! „Всеки спомен от борбата е безценно съкровище, защото го свързвам с най-искрени емоции и вечни приятелства“ – споделя Янко и пак се смее. Ето защо един от неговите идоли е Александър Томов, който превъзхожда по онова време всички по сила и техника. Но е и пример за трудолюбие и лична дисциплина. Ако треньорите му кажат 10 пъти да направи дадено упражение, той го изпълнява 15 пъти.
Може би затова Янко след време си кани бате Сашо за кум. Сред любимците му бе и бореца Георги Райков – известен по майтапите и супер майстор по неочакваните шегички. Янко е особено благодарен, за срещата си с големия Христо Трайков – един от най-талантливите, но нещастни борци. На олимпиадата в Мюнхен Трайков има шест победи по точки и е без нито една загуба, но остава втори. Заради него променят правилника. Но късно.
В съкровищницата на спомените Янко пази нещо наистина незабравимо. На европейското за мъже през 1976 г. в Санкт Петербург вече на финала е безкрайно изтощен, всеки момент даже ще падне на тепиха, няма дъх. Но изведнъж в залата, в този най-критичен момент, се разнася „Стани, стани юнак балкански“ – група български студенти, които са в публиката, запяват. Какъв адреналин! Силите му се връщат. Взима точка във втората част – 2:2, а в третата хвърля противника си руснак в полусуплес и – туш! Братушките са попарени.
„В последните години рязко навлязоха източните бойни изкуства, което ни лиши от много талантливи момчета, споделя с болка шампионът. – А и някак си животът се промени, хората отвикнаха от мъката, от трудностите. А борбата е много труден спорт и резултатите идват едва след петата, шестата година и то не винаги. Когато аз станах световен шампион, бях тренирал близо 15 години … трябват голямо търпение и постоянство.“ Думи истински изстрадани.
Най-големите си успехи Шопов е постигнал в наионалния отбор с треньори като Филип Кривиралчев и Бобе Доросиев. А днес май няма като тях. Шампионът е изпълнен с благодарност, но и с носталгия по доброто старо време. Има за какво. Но и днес не пропуска голямо състезание, защото борбата е смисъл на живота му.
Елена Коцева


