На 18 юли е роден Апостола на свободата
Учителските години на Васил Левски
Училището в с. Войнягово, в което е преподавал Левски, е възстановено през 1957 г. и превърнато в музей. Старият църковен навес е разрушен, но на негово място е построена нова сграда, в която се помещава читалището и музейната сбирка за история на селото. От Даскала са останали неговата писалка, книгите, по които е преподавал.
През 60-те години на XIX век Васил Левски е бил народен учител няколко години в българско. След разтурянето на Първата българска легия от сръбското правителство, която изиграва роля на революционна школа за младия Васил Кунчев, през Сърбия и Влашко той се завръща отново в родния си град Карлово. Но за кратко. У него вече е пробуден съдбовният стремеж да служи на своя поробен народ.
Монашеското расо повече от всеки друг път стяга снагата на дякон Игнатий. Не минава много време и през пролетта на 1864 г. той захвърля расото, остригва дългите си коси пред смаяните погледи на своите другари, след което заявява на майка си: „Мамо, мене ме призовава народният глас да помогна на поробеното си Отечество, затова аз не мога повече да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея…“
В този необичайно смел за времето си акт трябва да съзираме не необмислена постъпка, а зряло, предварително обмислено решение на бъдещия народен Апостол. По думите на неговия биограф Захари Стоянов след тази постъпка на Левски, за него „нямало вече живот и поминък в Карлово. Той напуснал родния си град и… сполучил да се услови като учител“ в близкото средногорско село Войнягово. Започнал нов период от живота му, който оставил трайни следи в развитието на младия революционер и неизгладими впечатления от работата му сред войняговци, които запазили свидни спомени.
От запазените и стигнали до днес данни за учителската дейност на великия Апостол научаваме, че той се е отдал с голяма любов на своята нова работа. Младият даскал бързо усвоил основните педагогически методи и скоро спечелил сърцата на своите възпитаници. Въпреки липсата на педагогическа практика, той правилно прозрял необходимостта от умелото съчетаване на образователната и възпитателна насоченост на учебния процес. Прилага успешно и принципите на взаимното обучение, което получава и сам по-рано като ученик в Карлово и Стара Загора. Заедно със своите ученици се учи и той. Непрекъснато чете и се усъвършенства. От запазен спомен от пребиваването му във Войнягово узнаваме следното за учителското всекидневие на Левски: „От селското училище срещу църквата се издигаше висок детски глъч. То бе малко прихлупено здание, на един кат, състоящо се от две стаи: едната служеше за занимание, а другата – за учителя. Пред стаите имаше сайвант, от едната страна на който бе положена някаква греда. И ако погледнехме сега в стаята за занимание щяхме да видим деца, насядали в полукръг на пода на стаята, с очи впити в книга, залепена на стената, и на която бяха написани някакви букви. Едно по-голямо момче бе взело показалката и сочеше написаните букви, като ги изговаряше високо. Децата движеха очите си заедно с показалката и повтаряха в хор показаните им звуци. Въздухът се пълнеше с детските викове: а, бе, ве…, които се чуваха навън и се губеха в безразборен шум. Такава беше тогавашната метода на обучение. А вън, на гредата на сайванта, бе седнал техният възпитател, навел глава, устремил поглед в някаква си книга, която поглъщаше всецяла неговия ум. И той се възпитаваше…“
Бъдещият апостол преподава не само четене, писане и смятане, но и умело буди ума на своите ученици, като им поставя различни задачи за изпълнение или пък увлекателно им разказва за славното минало на българския народ, разпалвайки патриотични чувства в тях. Заедно с това той вплита в обучението и интересните народни приказки, които излага умело пред притихналите деца, а после дава воля на желанията им за различни игри, които сам организира. Не били редки часовете, в които учителят им разкривал неподозираната мелодичност и красота на народните песни с чудния си глас. С вродените си дарби и човеколюбиво сърце Левски завладява за кратко време своите ученици, внасяйки известни новости в дотогавашната възпитателна практика и училищната традиция на селото. Суровата дисциплина и боя Левски заменя с авторитета – спомня негов ученик: „Ние имахме страхопочитание към учителя си.“ Редом със строгите изисквания Левски прилага в учителската си практика и поощренията, които оказват благотворно въздействие в учебния процес. „Когато някой от учениците знаеше добре урока си, учителят го похваляваше и помилваше по лицето“ – пише в спомените си Стоянов.
Всеобщата детска любов към новия учител приобщила към него и техните родители, които скоро започнали да благоговеят пред своя даскал – ненадминат певец и сладкодумен разказвач.
Селяните от Войнягово били удивени от приятния му кадифен глас, който се носел в малката им черква в тържествените неделни служби и, кръстейки се, изричали унесено в пеенето му: „Благатка майка, що е родила такова чедо!“ Но освен школото и черквата, даскалът, който се държал съвсем непринудено и свойски с тях, успял да разпали постепенно и тяхното заспало родолюбие, да им върне националната гордост, разкривайки им неподозирани от тях страници от многовековната българска история. Понякога младият учител им разказвал увлекателно за пребиваването си в легията на прочутия Раковски войвода, за създадената от него българска войска, за храбрия ѝ бой с турците при овладяването на Белградската крепост.
Левски организира по-младите и скришом ги обучава на военен ред и гимнастика, учи ги да мерят нишан, събира оръжие и влиза във връзки със средногорските хайдути, които често отсядали в селото. Така преминават две години, когато учителят напуска Войнягово през пролетта на 1866 г. поради интереса на турските власти към неговото даскалуване там.
За да избегне грозящата го опасност, той се отправя надалеч от родния си край и се озовава в Добруджа. Тук през Меджидие се установява в Тулча, където настойчиво търси своя приятел от Белградската легия – Стефан Караджа. Но вместо него открива друга знаменита революционна фигура – поп Харитон, бъдещият войвода на чета от Априлското въстание и герой на епопеята в Дряновския манастир, свещеник в добруджанското село Конгас. По негово настояване Левски се установява за даскал в село Еникьой, намиращо се на пътя между Тулча и Бабадат.
Натрупал известен учителски опит, Левски развива още по-голяма педагогическа и революционна дейност. Както отбелязва Захари Стоянов дейността му тук „не се ограничила само с даскалския дивит (мастилница) и с безжизнения буквар. Всичко младо, каквото е можело да се намери по него време в едно село, обиколило наш Василя… И със слова и действия се трудил той да разбуди заспалите съотечественици…“
В Еникьой Левски сформира „дружина юнаци с цел да преследва черкезите, които тогаз върлуваха по цяла България и особено в Добруджа“, отбелязва първият негов биограф Г. Кирков. От него научаваме, че след 6 – 7-месечно учителстване в Еникьой Левски напуска селото, за да се срещне с бившия си учител Георги С. Раковски, който е бил известно време в Молдова и Бесарабия, но след като не го открил, се установил учител в Конгас.
През февруари – март 1867 г. той напуснал окончателно педагогическото поприще и се озовал във Влашко, където поема своя път на професионален революционер и велик Апостол на всенародната българска революция.
Лушка Караянева
