Нощта, упоена с аромат на липи,
на гаснещия ден свежестта притаила,
звездния си плащ бавно разстила
над града, облян в светлини.
Безмълвен, сам, приседнал на кея,
заслушан в шума на вълните,
нежен спомен ме връща при нея –
любов нетленна до края на дните!
Кой ми изпрати в късната „есен”
любов вместо страх от идната „зима”,
кой вля живот на заглъхнала песен
и вяра, че в мен живее, че още я има?
Как искам да спра да сънувам,
да срещам зората в топла прегръдка,
да сещам дъха ѝ, да я милувам –
на любовта да изпия последната глътка!
Димитър Варнев
