12 април – Международен ден на авиацията и космонавтиката
ген. Манчев
През март 1933 г. ген. Манчев прелита над родното Дряново със своя самолет и прави уникални снимки на центъра на тогавашния околийски град, на вагонната фабрика „Здравина”, на квартал „Боюв яз” и на Дряновския манастир.
Дряново от птичи полет
Ганчо Манчев е роден на 11/24 юни 1894 г. в гр. Дряново. Български офицер, генерал-майор от артилерията, участник в Първата световна война (1915 – 1918), командир на Въздушните войски през Втората световна война (1944 – 1946).
През 2008 г. излезе от печат книгата „Страдания през два режима”, в която неговата дъщеря Дора Манчева – Сомова разказва житието и битието на своя баща – именит български военен летец. Познавах добре г-жа Манчева – Сомова, която беше колежка на майка ми, а с нейния син Пламен Сомов, известен кинооператор, сме и днес близки. Той ми донесе книгата на майка си и с негово разрешение (защото леля Дора почина – вечна ѝ памет!) помествам началната част, озаглавена „Дряново, Русе, Габрово, войни (1894-1926)“:
„Баща ми, авиаторът, о. з. генерал-майор Ганчо Манчев Иванов е роден в красивото балканско градче Дряново. В общинския регистър пише: „Роден в дома на родителите си в Черната махала – Ялията, син на баща Манчо Иванов, на 28 години и на майка Каля Манчева, на 22 години.”
Родната му къща е била в долната част на града, между черквата „Света Богородица” и реката. През 1981 г. отидох да я видя – все още беше там. Баща му, т. е. моят дядо е бил обущар и същевременно изпълнявал службата конен стражар. Съвсем малък останал пълен сирак, той бил отгледан от някой си Иван Хайнаджиев. затова чичо ми носеше името Иван Манчев Хайнаджиев, а баща ми – Ганчо Манчев Иванов. Майка му, моята баба Каля, по баща Вълчева, е била домакиня, но се е занимавала и с полска работа, тъй като са имали ниви и лозя. Тя е имала три деца (…)
Баща ми завършва основното си образование в родния си град Дряново, като през лятото са работили с брат му по новостроящата се презбалканска ж.п. линия. В Русе са живели сестрата и братът на майка му и затова баща ми отива да учи тамошната гимназия. В Русе учи две години. През един студен зимен ден отива да се пързаля по замръзналия Дунав. Обаче ледът се пропуква и той пропада във водата. Благодарение на това, че е бил добър плувец се спасява. Когато се прибира вкъщи целият мокър, вуйчо му пише на сестра си, че не може да поема повече отговорност за „лудия и син“ и затова да си го пребере. През това време учениците и гражданите в Русе правят стачка, заради женитбата на туркинята Саафет с българин. Баща ми взема участие в стачката. Не зная дали това или пък писмото на вуйчо му стават причина, той да се премести в Габрово в Априловската гимназия.
Докато учи (…) през града минава пътуващ цирк. Възловият номер бил борбата на някой от публиката с пехливанина на цирка. Собственикът обещавал пари на този, който успее да го победи. Баща ми, сигурен във физическите си сили, се съблича, намазва се с мазнина и започва да се бори. Съучениците му също са там. За голяма изенада на публиката и за неудоволствие на собственика, баща ми побеждава, но не му дават обещаните пари. Резултатът е – надупчено шапито от ножчетата на възмутените му съученици. А на баща ми останала само славата на силен младеж, за когото дълго се говорело.
През 1912 г. започва Балканската война. Баща ми отива доброволец в Червения кръст. След края на войната завършва гимназиалното си образование през 1914 г., а през 1915-та постъпва във Военното училище. По данни от досието му в Държавна сигурност той казва следното – „За постъпването ми във Военното училище повлия Георги Занков“.
Аз обаче зная от баба ми Каля, че министър Халачев, с когото тя е била в родствени или сватовски връзки, казал: „Колю, дай да пратим Ганча във Военното училище, че да го узаптим малко!”, тъй като тя му се оплакала, че е луда грава. През 1917 г. баща ми завършва училището като артилерист с 38 випуск. От 400 души той е 14-ти по успех. Началник на училището по това време е генерал Стойнов.
Бащата на баща ми Манчо почива през 1915 г. Започнала е Европейската война. Братът на баща ми, чичо Иван е мобилизиран. Според тогавашните закони двама братя не се изпращат на фронта. Предлагат на баща ми да служи във Варненския или Шуменския гарнизон.
Той обаче заминава на фронта. На 1 февруари 1917 г. се явява в 1-ви артилерийски полк, Трета рота, Трета батарея на капитан Червенобрежки, където служи повече от година и половина. Произведен е подпоручик. И както сам разказва – „След привършване на епичните боеве, които се водеха от Осми приморски пол за овладяване на Яребичната, през 1918 г. бях уволнен, напуснах фронта и постъпих във Въздухоплаването“. (Става дума за известната тогава Яребична, свързана с тежки боеве и жертви).
Баща ми разказва още, че след края на Първата световна война е предложено на тези, които са демобилизирани, ако желаят да станат летци.
От 1 април 1918 г. до август същата година завършва курс за летци и е определен за специализация от една година в Германия. През септември 1918 г. заминава за Германия, Хановер, но не специализира поради събитията, а именно края на войната. В Германия стои шест месеца и през 1919 г. се завръща в България по заповед на полковник Никифоров. През 1920 г. завъшва още един курс. Инструктор на баща ми е летецът Иван Узунов, който загива при самолетна катастрофа на 14 април 1925 г. От 1 октомври 1919 г. баща ми е авиатор. Притежава свидетелство за правоспособност като пилот на транспортен самолет № 22 от 31 март 1920 г.
При една екскурзия се запознава с Олга Тодорова Стоилова, най-голямата дъщеря на Тодор Стоилов Котупанов, основател на първата българска фабрика за сапун „Македония”. На 30 октомври 1920 г. младата двойка се венчава в църквата „Света Неделя“ („Свети Крал“). Кумовете на младоженците са първият български авиатор Симеон Петров и съпругата му Елена. Веднага след черковния брак младото семейство отива да живее на летище Божурище.
В периода между 14 юни 1922 г. и септември с. г. баща ми напуска за няколко месеца авиацията и работи във фабриката на тъста си. Но страстта към летенето не е угасва у него. Нея той ще носи цал живот в сърцето си. Често отива до Божурище, за да гледа как летят другарите му. Загиват доста летци – Узунов, моят кръстник Никола поп Стефанов, Русев – шафер на сватбата му и др. Аеропланите са несигурни, но да станеш авиатор – това е силна любов, лудост, страст, саможертва към професията.
При едно такова посещение се запалва аероплан. Баща ми скача в машината и успява да изгаси пламъците. Той остава невредим, обгаря само цивилният му костюм. За тази постъпка е награден с Орден за гражданска заслуга четвърта степен. На 1 септември 1922 г. Ганчо Манчев постъпва отново във въздухоплаването, защото то остава неговата любов за цял живот.“
Любомир Димитров
