Февруари, февруари,
месец харен, месец мил,
ту развихрящ, ту затихващ
своя снежен бял кадрил.
Уж невзрачен Малък Сечко
някои смятат те и днес –
като мъничка пътечка
в дебрите на тъмен лес.
Затова те отминават,
скрили своя весел смях.
Без дори да те признават,
без дори да ги е страх.
Тези весели другари,
Боже, опази от грях –
смятат месец февруари
на годината за смях!
Нито пролет, нито зима,
нито ден е, нито нощ,
де каквото нейде има
е преминало през нож.
Само със една надежда
чакат твоята сестра.
И се радват, и поглеждат
към поля и към бърда –
време чисто да настане
или слънце, или сняг
да покрият всяка рана,
всеки истински мерак…
Тъй че да си харен, сносен
и да имаш топъл кът,
трябва да си високосен,
февруари, всеки път!
Цветан Чалъков
