Иван Мартинов (1912 г. – 1991 г.)
Романът „Синя кръв” на писателя Иван Мартинов е първото у нас повествование за нравственото падение на интелигенцията ни от годините на тоталитарния режим.
Иван Мартинов е роден в Ловеч. Учи в местното Смесено педагогическо училище „Цар Борис III”. Първото си стихотворение публикува през 1929 г. в ученическия в. „Струя”. През 1930 г. е принуден да се премести като активен член на РМС в София. В столицата завършва средното си образование в Трета образцова мъжка гимназия. Първия си разказ публикува във в. „РЛФ”, чийто редактор е (1932-1934).
Следва славянска филология в Софийския университет (1932-1934), откъдето е изключен за антидържавна дейност. Иван Мартинов е един от основателите на Съюза на трудовоборческите писатели и на литературния кръжок „Христо Смирненски”. Първата му книга „Фронт” (1933) е спряна и инкриминирана от полицията, за което е осъден на 3 години затвор, 5 години лишаване от права и 50 000 лв. глоба. В родната литература той е първият писател, осъден заради своя художествена творба.
Участва във Втората световна война (1944-1945). Гл. редактор е на в. „Фронтовак”. По военните пътища на Първа българска армия събира богат материал, който публикува в сборниците „Герои” и „До последен дъх”, романите „Драва” и „Огнено кълбо”.
Завеждащ отдел е във в. „Отечествен фронт” (1944-1946) и „Работническо дело” (1946-1949). В годините 1949-1963 г. е главен редактор на сп. „Славяни”.
Автор на проза, която се отличава с непосредственост и искреност, на драми, мемоари и творби за деца, повлияни от живота в родния му град Ловеч. Такива са: “Моят живот”, „Пътища и срещи”, „Градче в планината”, „Момчето от малкия град”. Издал е още книгите „Портрет от натура”, „Година на гневното слънце”, „Чудесна сплав”, „Жестоки илюзии” и др. Автор е на пиесите „Невъзможният трети човек” и „Крилете на Икар”.
Лауреат е на Димитровска награда (1951), заслужил деятел на културата (1965), почетен гражданин на Ловеч.
Според литературоведа и учител Найден Ангелов Иван Мартинов е рожба на майка тютюноработничка и баща военен музикант и каменарски работник. Бъдещият творец прекарва детството и юношеството си в града на р. Осъм. Първи вдъхват у него любов към писаното слово учителите му Райна Баева и Симеонов.
Иван Мартинов свързва творчеството си с орисията на бедните и онеправданите. През 30-те лета той залита по левосектантските младежки навеи сред трудово-борческата интелигенция. По-късно осъзнава отживелите времето си идейни и творчески забежки. Преди това обаче бива пребит до смърт в „човекомелачката” на Гешев до „Лъвов мост” и хвърлен в дерето на Перловската река. Намира го боклукчия, натоварва го в каруцата си и го подслонява у дома си. Каруцарят и жена му го излекуват, а дъщеря им Цветанка и „пациентът” им се влюбват – обичта им остава жива до сетния им дъх.
Тодор Живков (1911 – 1998)
Още през 60-те години писателят е потресен и разочарован от несъответствието между идеал и действителност. Той един от първите ни автори пионери, забелязали превръщенията на култа и извращенията. Прави няколко безуспешни опита да се срещне със своя познат още от 30-те години Тодор Живков, но му бива отказано. Това го оскърбява извънредно много. И напуска Писателския съюз.
Милен Нанков
