Андрей Николов
Съдбата орисала Андрей Николов с цялата Божия благодат. Мраморните му скулптури поразяват с пречистената си форма и изящна лирична линия. Ударите на стоманеното му длето облагородяват студения камък, вдъхват му живот, огън и душа. Трогателна, мека, нежна ласка излъчват женските фигури. Според Михаил Кац голямото майсторство на Андрей Николов се изразява „в искреното и правдиво предаване на характера, типичността и съдържанието на реалния обект и превъплъщението му чрез скулптурна материя в жив чувствителен образ“.
Големият талант на твореца го прави неподвластен на политическата конюнктура
Малки и големи политици, държавници, поети и артисти се боричкат да извае бюстовете им, за да вградят за вечни времена своя лик като нетленен белег в националната ни историческа памет.
Цар Борис III позира на Андрей Николов
Затова Николов е сред малцината наши творци, които безметежно посрещат смените на политическите режими. Ваятелят се радва на завидно покровителство от Борис ІІІ, Стамболийски и… Георги Димитров. Затова на прегрешенията му се гледа с блага, насърчителна добронамереност и той несмущаван продължава да следва житейския си принцип – жени и вино, вино и жени…
Стамболийски и Андрей Николов
Андрей Николов е роден във Враца на 12 май 1878 г. Баща му с мъка прехранва семейството си със земеделие и като дребен шивач и гайдар. В града имало само две скулптурни произведения: паметникът на Ботев и едно ангелче в църквата „Възнесение“. Малкият Андрей с часове се захласва по това ангелче…
Завършва четвърти клас и поема за Педагогическото училище в Кюстендил. Запалва се по социализма, но след една година гладуване става даскал в с. Селановци, Оряховско, а после в банатското село Гостиля. През 1895 г. възторженият младеж минава пеша Стара планина, за да участва във ІІ-я конгрес на БРСДП.
За да се запълни острата нужда от учители по рисуване, на следващата година в София отваря врати Рисувалното училище.
От 140 желаещи са приети 40. Един от тях е бедното врачанче, което избира да учи скулптура при Борис Щац. Теоретичните предмети го отегчават до смърт. На втората година ги зарязва и усвоява само ваятелската техника, с което се лишава от възможността да се дипломира. Покрай упражненията Андрей става близък със семейството на своя учител и благодетел. Борис Щац е роден през 1866 г. в литовското градче Ворно. Живеел спокойно с красивата си жена Женя и малката дъщеря Анжелин. Но талантливият ученик се оказва умел ухажор и скоро между него и Женя избухва любовен пожар.
През 1903 г. Андрей Николов получава държавна стипендия за специализация при френския професор Антонен Мерсие. Тогава се случва нещо, което взривява лицемерните нрави на „доброто“ общество. Женя хваща за ръка 4-годишното си дете, зарязва охолния дом и потегля с Андрей за Париж. Тук властната Женя се опитва, с променлив успех, да държи младия си любовник надалеч от кръчмите и проститутките. Но Андрей често се изплъзва от юздите и запилява с дни из веселите квартали. В Париж показва увлечението си по работа с мрамор. През 1905 г. излага в Салона на френските артисти модел на детска малка главичка „Роже“, а през 1906 г. „Фани“ – глава на девойче.
След четири години в чужбина, Андрей Николов поема към родината и „със завръщането му в България за пръв път се появява мраморна скулптура от български майстор“. С конкурс му възлагат да изработи паметник на падналите войници в Сръбско-българската война през 1885 г. във Видин.
През 1910 г. Андрей Николов е назначен „по заслуги“ за преподавател в Художественото училище. Връзката с „мадам Щац“ е изхабена. Тя прави отчаяни опити да го задържи, но Андрей вече е хвърлил око на симпатичната си ученичка Пеша, която скоро му става жена. Постига творчески успех с портретния бюст на Иван Вазов. Сред обществеността широко се коментират кръчмарските му подвизи и желанието да замине за Италия – „Елдорадо за творчески изживявания и творчески труд“ – и там да черпи вдъхновение и опит от майсторите на мраморни симфонии.
Правителството на Васил Радославов откликва на молбата му и през 1914 г. великодушно го командирова в Рим, „за да следи изпълнението на поръчаните там пощенски марки“.
В Рим открива ателие на „Виа Мартута“ №55 и разгръща изцяло уникалния си талант. Работите му се радват на успех, но не носят много пари. Денем Николов е в ателието, а вечер – по кръчмите и вертепите. Скандалите с Пеша стават ежедневни. Уморена и смазана от безбройните му похождения, тя го напуска и заживява отделно с децата.
В 1919 г. от Париж, след подписване на Ньойския договор, пристига в Рим Александър Стамболийски и посещава ателието му. На раздяла го кани да твори в България и ангажира седем негови творби за салона на Външно министерство на стойност 800 000 лева. Николов връща жеста, като извайва бюста му. Интересно е, че след гибелта на земеделския водач творбите са заплатени от правителството на Александър Цанков.
В края на 1922 г. донася свои творби в София и урежда в Тръпковата галерия първата си самостоятелна изложба, която има „грандиозен, нечуван успех“, но откупки няма. Времето до 1927 г. прекарва ту в София, за да набира поръчки, ту в Рим, за да ги работи. С вечните си компаньони Елин Пелин, Александър Божинов и проф. Александър Балабанов завихря паметни моабети в кръчмата „Дивите петли“ на ул. „Граф Игнатиев“.
Знаменитите бохеми, близки на Борис, му отварят вратите на двореца. На царските вечери предпочита да мълчи и, въпреки че непрекъснато пие, „никога не се напива до самозабрава, както прави това в клуба на писателите“. Любима тема на компанията са многобройните му любовни авантюри.
Подкрепен материално от царя, започва да изгражда собствена къща с ателие, високо 9 метра, на ул. „Любен Каравелов“. С височайша благословия получава поръчка да изработи паметник на незнайния войн в София. След дълга и скъпо струваща командировка в чужбина, изработва „една приличаща на заспала котка нескопосана лъвица“, която не се възприема от короната, военните, интелектуалците и широката общественост. Днес фигурата е една от емблемите на столицата…
За да върне блясъка на потъмнялото си реноме на голям майстор, Николов успява да склони царя да му изработи неговия бюст. Такава привилегия друг творец не е получавал. Пренася инструментите си в двореца и започва работа. Продължителните сеанси завършват неуспешно. Царят, отегчен и нервиран, е готов да се откаже, но след дълги молби приема да позира само няколко сеанса. Този път скулпторът се справя блестящо и щедро е възнаграден. Николов умело превръща успеха си в златоносна мина. Изработва още няколко бюста и ги продава скъпо на банки и министерства. Изкопчва разрешение от Просветното министерство и пласира из училищата огромен брой гипсови бюстове на царя. След няколко месеца отново затъва до шия в дългове, под угроза да му отнемат ателието, моли Негово величество за пари. Потресеният Борис му дава още 100 000 лева.
Няма да мине много време и Николов алармира царя, че пак е затруднен парично и погнат от кредиторите. Уверява го, че само той може да го извади от „батака“, като му разреши да направи бюст на царицата. Подчертава, че този път ще свърши работата най-много за десетина сеанса. Писмото си придружава със „скромен армаган“ – бронзов бизон. Йоанна се учудила, че знаменитият творец няма пари. Ако се доверим на един от царските биографи, Борис казал: „Парите не му стигат, защото е женкар. У нас нравите са още патриархални и курвите са скъпчийки, те му изгабосват всичко“.
Пак според същия биограф, предложението било прието и царската двойка започва да посещава ателието.
Често пъти Борис е ангажиран и тогава царицата се съпровожда от дежурния офицер. Николов, създавайки със „замах и вдъхновение образа на 24-годишната царица, целият горял и се възбуждал“. На един от сеансите офицерът излязъл от ателието и „самецът много не чакал, скочил и награбил като коч сексапилната Йоанна“. Царедворците се опитали да потулят скандалната случка. Офицерът е отпратен от двореца, а Николов е помолен да замине за известно време в чужбина.
До 1940 г. Николов е професор в Художествената академия, но не твори и почти е забравен. След Девети септември бързо „слива творчеството си с чувствата на народа“.
Сближава се с вожда Георги Димитров. Двамата често водят разговори, в които маркират жалоните на „новата социалистическа култура“. Партията щедро му се отблагодарява, като го обсипва с ордени, звания и материални благинки…
Андрей Николов и Георги Димитров
Андрей Николов умира на 81 години през 1959 г., като надживява двете си деца – Андрей и Лиляна. Имал още дни, но според Кирил Кръстев сам се затрива, като изпива на бас една каса бира – 20 бутилки, и уврежда непоправимо корема си. В болницата опитва да се шегува. Казват, че последната си глътка въздух поел с тъжна усмивка.
Боян Драганов
Шедьовърът „Дух и материя“
