Църквата в с. Сив кладенец, където днес живее само едно семейство
Служебна командировка ме изпрати в Ивайловград. Домакините от хотел „Ахрида“ – Атанас и Мария Шишманови, ме изненадаха, като ми предложиха да ме разведат с кола из района.
Единствената забележителност, за която се сещах, е римската Вила Армира, обитавана до IV век. Но тя е в ремонт. Наско обаче е категоричен, че има какво да видя и продължава. Хубави пътища – рядко минават коли, идеален асфалт, дървета от двете страни и лозя, лозя… „Като в Тоскана“, казва Наско. Уцелила съм края на гроздобера. Виждам млади маслинови горички, ожънати ниви. Хора не виждам.
Минаваме през села, в които е кипял живот преди 1944 г. – Свирачи, Одринци, Сив кладенец, Долно и Горно Луково, Белополяне, Мандрица… Тук е краят на Родопите – откъм Гръцко, което е на няколко километра, е равнина. През 1923-1925 г. районът влиза в България и гърците се изселват.
Хората са били сравнително богати – масово гледали буби, а пръснатите навсякъде черници мълчаливо свидетелстват за това. Но след 1944 г. държавата прибира земите и селяните се изселват в Ивайловград. Това е гранична зона и достъпът е бил ограничен. Днес тук са останали само кирпичените български къщи и каменните гръцки – при изселването си, казват, турците палели домовете си, а гърците се надявали да се върнат отново.
Всяко село има интересно минало, съмнително настояще и бъдеще под въпрос.
Село Одринци изумява не само с разпадащи се и тук-там подновени кирпичени къщи, а и със сравнително новата църква и колите с немска регистрация. „Преди години в селото дойдоха немци. После си отидоха и дойдоха други немци. Помогнаха за възстановяването на църквата – християни са, макар и не като нас. Купиха почти цялото село и много неща възстановиха. Глинена шпакловка я правеха на ръка, без ръкавици. Имат работилница за дограма. Гледат животни – всичко си произвеждат: жито, сирене, кашкавал. За самозадоволяване, а и на пазара в Ивайловград изкарват стока. Първата група дойде, след като няколко години са били в Африка. Живееха екологично – караха колелета. Бяха 15-20 души, тук раждаха децата си. Имаха човек с медицинско образование, правеха някакви отвари. Имаше и чакръкчия. Но си отидоха, а във втората група немци нещата са по-хлабави. Хванаха един да кара с алкохол. Децата им учат в съседното с. Свирачи. Там има паралелка от 15 германчета – не всички са от Одринци, има и от Хухла и от Ивайловград, но ги карат в Свирачи“, разказва Наско.
Движим се край пресъхналата Бяла река. Някога цар Калоян я е преграждал, за да превземе византийския град Димотика, който е на 30 км оттук.
Село Сив кладенец вече е в равнината. Кирпичено село. Богато – заради бубите: при над 200 къщи е имало 14 кръчми. Сега е мъртвило – има улично осветление, но навсякъде руини – на къщи, сградата на киното, на църквата. До нея паметник с около 40 имена на избити от башибозука през 1913 г. и загинали във войните в началото на ХХ век. При соца тук е била граничната бразда. Днес в селото живее само едно семейство, което гледа крави. Виждаме 2-метров тухлен зид. „Това е отскоро. Никога не е имало толкова високи огради, а плет.“ „Как не ги е страх – сами в пусто село“. „Няма нищо страшно.“ „Ами бежанци?“ „Те, бежанците, са кротки.“
Село Мандрица е на 20 км от Ивайловград, но ми бяха заръчали: „Задължително виж албанското село!“ Големи кирпичени къщи, улици с павета, кметство и поща, която сигурно работи един път в месеца – да раздаде пенсиите. Ето историята му: по турско местният валия гостувал в Албания и харесал тамошните млечни продукти. Домакинът обещал да му даде едно село, но да намери място с паша и вода. Той определя Мандрица. Идват албанците и започват да произвеждат кашкавал и сирене. Неизкупена продукция няма, защото в Одрин е османската армия.
В началото на XIX в. селото има 4000 души. Районът е на първо място в Европа по отглеждане на буби и 8-и в света. Само в Мандрица има 20 манифактури по отглеждане на бубено семе, 4 мелници, тухларна, леярна за камбани… Сега са останали 4-5 жени, които говорят на някакъв албански диалект. До 1989 г. в паспортите им пише „албанци“. Днес няма производители – нито на мляко, нито на буби, но мястото привлича с еко комплекса „Букор щепи“, където може да хапнете вкусотии с албански имена. Някога албанците са си направили и християнска църква. В центъра има гинекологична клиника от XIX в. – Атанас Пейкидис и жена му учили медицина в чужбина и се завърнали. И като се сетя, че моята баба в София през 40-те години на ХХ век е раждала децата си вкъщи…
„Преди 1944 г. е имало смисъл да има села – хората са имали земя и са се препитавали. След това комунистите им вземат земята и селата обезлюдяват. В Ивайловград построяват 5-6 измислени завода – например за релета (половината материали ги отливаха в Пловдив), тъкачница (вътъкът го носеха от Видин, боядисваха го в Перущица, а го шиеха в Сливен). Създаде се фалшиво производство. Друго щеше да е, ако имахме завод за обработка на дъб (за бъчви), имаме и мраморни залежи – завод за обработката им. Аз работех при релетата – купуваха ги в целия соцлагер. Когато се отвориха границите, дойде един грък, направи шивашки цех, видях донесените от Гърция релета „ Сименс“ – струват по 17 долара. А ние ги продаваме на 34 лв. – технологията ни беше открадната през 1934 г. от немците, всичко беше ръчно. Разбрах, че заводът за релета приключва. Така замряха всички заводи, защото нямаше нужда от тях. Замря и градът. Объркани съдби“, заключва Наско.
„Турските села по Крумовградско (в Ивайловград няма) са обитаеми – при тях традицията повелява младите да се върнат при старите. Онзи ден в 5 часа сутринта минавам оттам, всичко свети, махалички, махалички… При тях няма миграция, като при българите, остават си повечето по селата. При нас още като се роди детето, майката започва да го възпитава, че не трябва да живее тук, трябва да иде в София, а още по-добре в чужбина…“
Наско много настоява да отидем до гръцките села. „На 3 км са. Ще видиш, че разликата с българските села е огромна – църквите им светят, работещи са, имат паркове за деца. А ние? Искали сме тая земя, отвоювали сме я, а сега сме отстъпили, не ни трябва, никой не живее тук.“ „Дали, ако беше в Гръцко, щеше да бъде друго?“ „ Да, щеше.“
Ема ИВАНОВА
Кирпичена къща в с. Одринци и кола с немски регистрационен номер на живущите тук
Стара гръцка къща в с. Белополяне
Къщите в Долно Луково са от речни камъни
С. Мандрица и къщата на Атанас Пейкидис, чийто първи етаж е била гинекологична клиника
Село Горно Луково ни посреща с буренясали каменни къщи и църква с камбанария. Преди време е изкупено е и доскоро пред него има надпис „частно село“.
Църква „Св. Св. Константин и Елена“ в Долно Луково е строена през 1806 г. Турците са спазвали принципа „което е градено през нощта, денем не се бута“. Местните събирали камъни през деня, а след залез започвали да стоят. Вкопана е в земята, за да не прави голяма височина.
