– Казвате: „Книга мога да напиша за митарствата си по пловдивските училища с най-благородното намерение да преподавам.“ На каква възраст се опитахте да станете учител и защо?
– След като през 1993 г. завърших Английска филология, започнах веднага работа като учител в една пловдивска гимназия. Изкарах там около 2 години, но след това животът ми се разви така, че работих най-вече като журналист – моя мечта от най-ранна детска възраст. Преводите на книги ме съпътстват от десетилетия като допълнителна работа, която също много обичам, а и такъв профил съм завършила в университета. За съжаление така се случи, че журналистиката не само у нас, но и по света започна да се превръща в маркетинг и пропагадна. Беше ми много трудно да го призная, но когато през 2015 г. фалира в. “Преса”, последното печатно издание, за което съм работила, разбрах, че трябва да сменя професията. И тъй като разполагам с подходящо образование, се върнах в Пловдив и започнах да си търся работа като учител по английски език. Тогава вече бях на 46 години и с учудване установих, че към възрастта ми има предразсъдъци. И че се предпочитат по-млади колеги, макар и с доста по-ниска квалификация от моята.
– Системата от години алармира, че има нужда от млади учители, но 46 години не може да са проблем… А вие говорите за сблъсък с образователната система.
– Младостта не винаги е гаранция за нещо по-добро, а и аз не съм млада отдавна. А сблъсъкът ми беше челен, защото се срещнах с нещо много характерно за Пловдив, което се нарича “връзки”. Преди това бях живяла 15 години в София и никога не ми се бе случвало да ме отхвърлят, защото нямам “връзки”. На един конкурс за работа директорката ме попита директно: “Кой ми се обади за вас?” Те дори не се свенят, че нещата стават така. Друг път кандидатствам с хора, за които със сигурност знам, че не са учили като мен 5 години английска филология и нямат магистърска степен по тази специалност, каквато имам аз, а са изкарали примерно курс или следдипломна квалификация. Аз отпадам на първия кръг, те продължават нататък. Това е много обезкуражаващо, особено за човек със силно чувство за справедливост, каквото се развива в журналистиката. Така тъпо и упорито опитвах в продължение на 8 години да си намеря работа като учител, стигах само до заместване за кратък период, но нищо повече. И то когато училището е наистина на зор, няма подготвен човек за поста. В един момент се отказах, защото осъзнах, че системата е грешна. Както в математиката има задачи, за които е известно, че нямат решение. Примерно – система уравнения с три неизвестни може да се реши, ако се съставят 4 уравнения, ако са по-малко, няма решение. Та в образованието няма решение. Всичко опира до някакъв непредвидим субективен фактор – директора, не важат универсални обективни критерии.
– Как човек „без връзки“ става проблем в системата?
– Тя е така изградена, че директорът е този, който решава съдбата на учителя и ти си на неговата милост, няма закон или критерии, които да пазят преподавателите. Регионалните инспекторати се оглавяват от хора, които са политически назначения. След това те назначават директорите, които така също стават политически назначения. И са несменяеми, не са на мандати.(Имаше опит да се въведе мандатност на директорите преди около година, но той пропадна.) В подопечните им училища те колят и бесят и няма контрол над това. Освен това са единствените разпоредители с бюджета, натрупан по системата “парите следват ученика”. Ако пишеш двойки, искаш изключване на хулигани, строг си с родителите и т. н., ти не ставаш най-любимият човек на директора, защото заплашваш да го лишиш от приход, какъвто за него е ученикът. Така някои директори се самозабравят, а учителите развиват сервилност, за да си запазят работата. Ако не си в този тон, естествено, че не се вписваш и има хиляди начини да те изгонят съвсем законно. В един случай директорката върна за 15 дни учителката, която замествах, защото бе по майчинство, на мен договорът ми автоматично бе прекратен заради завръщане на титуляря, а след това жената се върна в майчинство и обявиха нов конкурс за учител. Други директори пък подписват договори с учителите от септември до юни и след края на учебната година пускат отново местата им на борсата като свободни. Те теоретично могат да се явят пак на конкурс за тях, но положението е много унизително. Да не говорим за месеците без доходи през ваканцията.
– Една добра новина – увеличените учителски заплати с 15%, и то със задна дата от 1 януари т. г., ви изпълва с тъга. Защо?
– Защото това не гарантира качествено образование. Това е политическа заигравка преди местните избори с огромна професионална група като учителите. Училищата са предимно общински, така че моментът преди местните избори е много подходящ. Докато съществува системата “парите следват ученика”, колкото и да вдигнат заплатите на учителите, няма да се появи качествено образование. Ученикът, независимо какви обучителни нужди има, е фиксирана сума за държавата – Х лв. Училищата получават бюджет на бройка ученици. Според мен по-редно би било училища с добри практики да имат възможност да защитят по-високи бюджети на базата на резултати. И съответно те да вдигнат заплатите на преподавателите си, защото постигат успехи. Наскоро в едно пловдивско училище всички ученици, явили се на матура, получиха двойки. Учителите, които са ги обучавали, ще получат същите увеличени заплати, като колегите им от Английската гимназия в града например, които са на 5-о място в страната. Ето затова смятам, че вдигането на учителските заплати централно не води до никакво качество в образованието.
– Какво може да е решението?
– Решението не изисква наливане на средства, а нова организация. На първо място премахване на философията “парите следват ученика”. Навремето в елитните гимназии 10 души се бореха за едно място и в тях попадаха най-умните деца, което естествено вдигаше нивото. Сега тези същите елитни гимназии имат чисто финансов интерес да приемат възможно най-много ученици, за да имат по-големи бюджети. А нивото естествено спада. Трябва да има места за елитно образование, това да са развойните центрове, лабораториите за добри практики, които да разпространяват своя опит в по-закъсалите училища. Там учителите трябва да са добре платени, а децата – по-малко. Където не се работи и има изоставане, и заплатите да са по-ниски. Така е в частния бизнес и мисля, че е справедливо.
Също така смятам, че учителите трябва да се лицензират и да не зависят от благоразположението на директорите. В много европейски страни е така. Явяваш се на изпит, получаваш лиценз, като за него трябва да докажеш и определен ценз. След това с този лиценз не могат да ти откажат работа. Ако някъде има свободно място и ти имаш лиценз, трябва да те назначат, без това да зависи от субективната преценка на директора. Защото в момента е така. Директорът не дължи обяснение защо е назначил бакалавър по география с курс по английски за преподавател по английски, а е отхвърлил магистър по Английска филология. Ако системата стане лицензионна, ще дължи такова обяснение.
– Каква е според вас ролята на двата учителски синдиката? Те съумяват да извоюват актуализиране на заплатите всяка година, но в същото време са против атестацията на учителите. Защо?
– Синдикатите играят политическа игра и изобщо не ги интересува качеството на образованието и защитата на учителите. Синдикалният лидер в едно училище обикновено е сред най-приближените хора на директора, никой не смее да гъкне и да избере някой бунтар с добри идеи за лидер например, защото общата обстановка е сервилна при толкова голяма власт на директора. А тези на най-високо профсъюзно ниво отдавна са скъсали връзката с практиката и се интересуват само от политически интриги.
Ема Иванова
- Елена Кодинова е родена през 1969 г. в Пловдив. Завършва Английската гимназия в града и Английска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работила е като репортер и водещ в Радио Пловдив (БНР), сценарист в БНТ, както и като журналист в списанията “Егоист” и “Мениджър” и във вестниците “Стандарт”, “Новинар”, “Политита”, “168 часа”, “Сега” и “Преса”. Преводач на художествена и документална литература за различни български издателства в продължение на 30 години. Има опит и като преподавател в общински училища и частни школи в Пловдив.
