Изтеглянето на Бялата армия под ръководството на генерал Врангел през пристанището в Крим
Революцията и гражданската война в Русия от 1917-1920 г. принуждават стотици хиляди руски граждани и части от т. нар. Бяла армия да емигрират към цял свят. Около 30 000- 35 000 от тях – цивилни бежанци и разоръжени войници от армията на ген. П. Н. Врангел, пристигат и в България, разказва проф. Цветана Кьосева (1952-2017) пред https://fakel.bg/ през 2014 г.
Въпреки тежките поражения от Първата световна война и огромния поток бежанци от изгубените български територии, България е принудена да ги приеме. Заради две външни обстоятелства: диктат на победителите от войната и изискванията на току-що създаденото Общество на народите, към която държавата ни се присъединява през 1919 г.
Под покровителството на правителството на БЗНС и на Обществото на народите през 1922-1923 г. 11 000 от руските бежанци се завръщат по домовете си. Останалите около 24 000 души заживяват постоянно в България, създават свои емигрантски училища, културни и стопански организации.
Издръжката на руските бежанци в България започва още с пристигането на първите групи през 1919 г. Първоначално тя се поема от обществените организации като Славянското дружество, Руско-българския комитет, различни благотворителни комитети и др. Държавното бюджетно финансиране за русите започва през 1920 г., когато страната по настояване на великите сили започва да издържа 3000 ранени войници от разгромената армия на ген. Деникин, а също и ранени и болни цивилни граждани. От бюджета на и без това обеднялата страна са отпуснати 2 400 000 лв.
През ноември 1920 г. Бялата армия на ген. Врангел претърпява поражение в Кримския полуостров. Разбитите й части заедно с бягащото от ужасите на болшевиките гражданското население са настанени в страната. Българското правителство поема първоначалните разноски по устройването им с кредит от 1 200 000 лв. От февруари 1921 г. издръжката на руските бежанци се поема от руските емигрантски структури – Съвета на руските посланици в Париж.
На 30.ХI.1921 г. по настояване на Обществото на народите правителството на Стамболийски създава специален комитет за обслужването на руските бежанци с бюджет от 2 млн. лв. С част от тези пари са настанени и устроени 3000 руски деца, като са поети и разноските по изхранването им по време на пътуването им до България. След 15.I.1923 г. комитетът е преименуван на Комитет за руските бежанци във България (КРБ) към Министерството на външните работи и на изповеданията.
Към средата на 1923 г. Съветът на руските посланици в Париж обявява, че повече не може да финансира издръжката на русите по света, в т. ч. и в България. Това поставя началото на постоянно държавно подпомагане на руските емигранти. С постановление на Министерския съвет от 14.VIII.1923 г. се създава Комисия за издръжка на руските деца в България, продължила дейността си до 1932 г. – ежемесечно от държавния бюджет се отпускат по 500 000 лв.
От 1924 г. българската държава започва да отделя ежегодно суми за издръжка и на руските инвалиди, бедни и нетрудоспособни възрастни, като предоставя по 400 000 лв. месечно на КРБ. От началото на 1925 г. общата сумата нараства до 12 224 000 лв. годишно. Тя задоволява около 50% от нуждите на руските емигранти. Останалото те си набавят сами чрез дарения и по други начини. Държавното подпомагане в тези размери се запазва до 1931 г.
В началото на 1931 г. в условията на световната икономическа криза сумите се намаляват с около 30 % – 11 520 000 лв. годишно. През 1933/1934 г. намалението вече е 14% и сумата е 9 600 000 лв. годишно, а през 1934/1935 г. тя става 8 800 000 лв. Русите са доста зле при това непрекъснато намаление на сумите за подпомагането им. Сравнението обаче със социалните дейности в полза на българите сочи, че страната е доста щедра към русите.
Към 1935 г. в България има около 1 милион нуждаещи се, за които държавата отпуска 45 мил. лв. годишно, или средно по около 45 лв. на човек годишно. По същото време нуждаещите се руси са около 3000 души, а държавната помощ за тях е 9 мил. лв., или средно по около 3000 лв. годишно на човек.
През август 1935 г. средствата са фиксирани на 9 млн. лв. годишно, от които 2 500 000 лв. са за издръжката на инвалиди, инвалидни домове и неработоспособни, около 6 000 000 лв. за медицинското обслужване на русите и за руските училища, интернати, детски домове, студенти и медицински заведения и около 700 000 лв. – за заплати на чиновниците в ръководните структури на акцията. С незначителни изменения тази сума остава до 9.IX.1944 г.
След 1924 г. една категория от руските бежанци – ветераните от Руско-турската Освободителна война 1877–1878 г., пристигнали като емигранти у нас, стават обект на изключителни привилегии от страна на българската държава. В нарушение на Търновската конституция на 18.IV.1924 г. депутатите приемат извънредна мярка – даване на месечни пенсии на ветераните от Руско-турската война в размер на 1000 лв. Мотивите за решението са политически и хуманни – България е длъжна да подпомогне изпадналите в беда свои освободители, които са възрастни, болни и нетрудоспособни и водят труден и мизерен живот. Болшинството от тях са над 65, а някои – над 80 години. Колкото и да звучи парадоксално, на това се възпротивяват единствено комунистите. Техният депутат Димо Хаджидимов заявява в парламента, че “тия хора водят борба против отечеството си, поради което решението означавало провокация към Съветска Русия”.
През 1927 г. Народното събрание прави още един жест към ветераните. По здравословни причини някои от тях заминават да живеят временно и да се лекуват в чужбина и молят българските власти да им изпращат пенсиите на новото местожителство в съответната валута. Това действа до 1934 г. От него се възползват графиня Олга Толстой, Варвара Гурко, Александър Мосолов, граф Леонид граф Игнатиев, Петър Глоба, ген. Анатолий Адамович и др.
Приказките за щедростта на българските власти към руските ветерани се разпространяват по цяла Европа. В края на 20-те години участници в Освободителната война, живущи извън страната, също се опитват да получат помощи, но вече и светът и България се тресат от най-голямата стопанска криза на ХХ в. Ветераните получават отказ. Направено е изключение само за големия писател В. Немирович-Данченко (живущ в Прага) не само заради участието му в Руско-турската война, но и за статиите му в чуждата преса за героизма на българския войник през Балканските войни. От 3.III.1928 г. Народното събрание му отпуска пожизнена годишна помощ от 24 000 лв.
През 1929 г. парламентът увеличава парите на руските ветерани, живущи в България, на по 2500 лв. месечно и тя остава такава до 1944 г. Заплатата на един квалифициран български гимназиален учител по това време е около 2000 лв. Тази привилегия е прецедент в историята на руската емиграция по света.
След 1944 г. руските бежанци са разглеждани като врагове на съветската власт. Властите у нас забраняват емигрантските им организации и отказват да дадат разрешение за дейността на руските училища и руските болници. В същото време обаче съветските представители задължават българската държава да продължи да финансира социалните нужди на русите в страната. В условията на следвоенната разруха и инфлацията сумите за целта нарастват значително – през 1945 г. са 12 мил. лв. , а 1946-1951 г. вече по 20 млн. лв. В периода 1949-1951 г. под съветски натиск българската държава финансира издръжката само на онези руски бежанци, които са приели съветско гражданство. Решението принуждава всички нуждаещи се инвалиди и нетрудоспособни да станат съветски граждани.
Официалното държавно финансиране на руските бежанци в България приключва към 1952 г. Общо са дадени 343 797 189 лв. и внушителна сума не се нуждае от коментар.
Проф. Цветана Кьосева
