Победният ход на Седма Рилска дивизия, четите на ВМОРО и опълченците

110 години от Балканската война

Яне Сандански с български офицери пред Марикостинските бани, 1912 г.

Краят на Балканската война окончателно влиза в историята на 17/30 май 1913 г. с подписването на мирен договор в Лондон, по силата на който Турция отстъпва всички земи с християнско население до линията Енос – Мидия и остров Крит. Това обаче не удовлетворява бившите съюзници. Най-малко са защитени интересите на България, въпреки че тя поема най-голямата тежест на войната. Вместо освобождаването на Македония, какъвто е бил мотивът на войната, се постига разделението ѝ и то бързо довежда до нова война, известна като Междусъюзническа.

Поводът за Балканската война идва с извършени кланета от турци в Щип в края на 1911 г. и в Кочани през юли 1912 г. На 17 и 18 септември 1912 г. Четиристранният съюз (между България, Сърбия, Гърция и Черна гора) обявява обща мобилизация, а на 26 септември проехтяват и първите гърмежи – войската на Черна гора започва военни действия в Северна Албания. На 5 октомври България и Гърция встъпват в състояние на война с Турция, а два дни след тях това прави и Сърбия.

В началото на войната съюзниците разполагат с 645 хиляди бойци, като България се вписва с 350 хиляди, а Турция изпраща 420-хилядна армия и голям резерв.

Балканската война представлява многомащабно дело, но тук ще се спрем само на неговата част с участието на Седма Рилска дивизия и нейния авангард – четите на ВМОРО, селските милиции и опълчението, а и населението в Пострумието. Тук победният ход на войната от страна на България е постигнат срещу дислоцирания най-вече в района на Кресненския пролом Струмски турски корпус. С успешни военни действия са освободени териториите на Горноджумайска, Мелнишка и Петричка каза, включващи земите на сегашните общини Благоевград, Симитли, Кресна, Струмяни, Сандански и Петрич, като са освободени и всички земи на юг до Солун.

След съсредоточаване в районите на Дупница и Кюстендил частите на Седма Рилска дивизия поемат в направление Горна Джумая. На 3-та бригада е поставена задача да овладее Царево село (дн. Гоце Делчево, Северна Македония) и да продължи на юг през Влахина и Малешевска планина и оттам към Петричко и Струмишко. С другите си части дивизията с военна атака принуждава турските сили да напуснат Горна Джумая. Пленени са 3 турски планински оръдия, големи количества военни съоръжения. На 9 октомври е превзето село Симитли, а на 22 и 13 октомври турското население панически започва бягство от селата Симитли, Крупник, Ново село, Бреница, Градешница, Белица, Плоски, Каменица и други в посока към Рупелския пролом.

Лишени от подкрепа частите на Струмски турски корпус се оттеглят в посока на Рупел, но под напора на българската войска, подкрепяна от четите и селищните милиции на ВМОРО и от населението, е принудена да бяга и оттам и така пътят към Солун и бяло море става открит.

Авангардът на Седма Рилска дивизия в Пострумието се състои от четите на ВМОРО, селищните милиции и формираното местно опълчение. Месец преди да пламне войната пратеници от България тайно посещават дейци от Серския революционен окръг, за да узнаят ВМОРО и населението каква помощ биха оказали. Още в началото на 1912 г. Яне Сандански свиква съвещание в Мелник и се решава да се започне подготовка на населението в Пострумието за действена подкрепа на българската войска.

Това решение е причината участниците в четите и селищните милиции да излязат в нелегалност и да извадят укритото оръжие от тайниците на ВМОРО. Още в първите дни на бойните действия започва прекъсване на телефонни жици и събаряне на телефонни стълбове и други комуникационни съоръжения за лишаване на турското командване от връзки между частите му. На тайни места пък се складират храни за идващата от север българска войска и фураж за добитъка ѝ.

Още в първите дни на войната различни формирования на ВМОРО водят сражения с турски части в района на Кресненския пролом, освобождават турските села Симитли и Крупник, боеве се водят за Бистрица, Марулево, Дъбрава. Съвместно сражение между войскова част на Седма Рилска дивизия и чета на ВМОРО се води за село Черниче, като тук вписва свое участие и князът на България, бъдещият цар Борис III.

Със заслуги към бойните действия са горноджумайският войвода Ичко Бойчев, който организира в района на селата Ощава, Кресна, Мечкул опълчение от близо 2000 души и води сражение в местността Света Петка. С успешни военни акции срещу турски части се отличават с четите си Прокоп Мицов от Кресна, Таньо войвода от Сърбиново, Христо Апостолов от Ораново, Благой Чакърски от Теова махала, Димитър Мазнейков от Сенокос, Васе Горемчето от Гореме, Миладин Тренчев от Горна Крушица.

Постигнатите бойни успехи на Седма Рилска дивизия били значими. За това свидетелстват архивните документи, като телеграма от щаба на дивизията до Военното ведомство: „На 11, 12 и 13 октомври текущи месец се водиха боеве с противника, укрепен северно от Кресненското дефиле. Турската отбрана е пробита. Пленени са 19 турски войници, 117 офицери, 244 пушки, 17 оръдия, 16 талиги с военни муниции…”

Подкрепата на ВМОРО и населението

Освен с оръжие от четите, селските милиции и населението помощта към Седма Рилска дивизия е насочена и в друга посока. Още при обявяването на войната Яне Сандански се разпорежда с организирана система от куриери да събира и донася информация в щаба на дивизията за местонахождението на турски военни части и в какъв състав и оръжие са те. Особено неоценима е помощта, която се оказва по снабдяването на войската с храна и фураж за обоза. „Сандански ни достави по около 5000 хляба на 24 часа…”, „Сандански приготви за настаняване на щаба на дивизията Марикостинските бани”, се казва в някои телеграмите, съхранени в щаба на ген. Георгий Тодоров.

ВМОРО е със значима подкрепа и във военни стълкновения още преди идването на българската войска, като предварително освобождава Мелнишко и Светиврачко и участва в прогонването на турските войски от Рупелските теснини.

Издевателствата

Не може да не се спомене и това, че при бягството си турците от турските и полутурски села извършват и издевателства, тъй като местното нетурско население и потърсило закрила из планините. По-големи беди обаче правят с грабежи, палежи и убийства отстъпващите турски войници, които не пожалват дори църкви и училища, като някои от тях са опожарявани вече при погрома на Кресненско-Разложкото въстание.

Във Вальовица (Демирхисар) 700 младежи са прибрани в казармите и е трагична съдбата им. В църквата на Вальовица живи са изгорени към 200 души, използвани от турски войници при бягството им като щит от Влахи и други села. От затвора в Мелник са извадени 25 местни първенци и са изклани в близката местност Зли дол, сред които е и приятелят на Яне Сандански гъркът Манолос Кордопулос, собственик на най-видната къща в Мелник Кордопуловата. 13 души пък от Горна Рибница са изклани в Малешевската планина.

Борис Сандански