Спомени
Шейсетте години на миналия век. Село Кортен, на пет километра от Нова Загора. Аз съм назначен за диригент на женския битов тригласен хор към читалището. И започнахме репетиции на първата хубава българска песен „Девойко, малък дяволо”, хармонизация от Стефан Кънев.
След около месец ми се обажда партийният секретар:
-Другарю Крумов, довечера имаме годишно отчетно събрание на партийната организация. Дай там твоя хор да изнесе накрая някаква програма.
-Имаме готова само една песен – казвам аз.
-Една – една. Ще я изпеете два пъти, имате от нас „бис”.
Качихме се сцената, изпяхме я, извикаха ни на „бис”, повторихме я и спуснахме завесата.
След седмица – комсомолският секретар:
-Адаш, довечера ни е комсомолското събрание, дай една програма след доклада, да не е хептен сухо.
-Абе, кво да давам, знаем само една песен „Девойко, малък дяволо”.
-Добре е. Щом е девойка, значи е комсомолка.
Изпяхме я. И като се заредиха поръчки от лозарите, авдижиите, спортистите… И ние все с тази песен…
Помня, че по-нататък нашата концертна дейност ставаше така: излизам пред хора, вдигам палката и запяваме:
Девойко, малък дяволо,
не ми минавай през двори,
не ми минавай през двори,
не ми създавай кахъри…
А зад гърба ми публиката от салона започва без знак да пее:
Не ми минавай през двори,
не ми създавай кахъри,
че малко ли са моите,
къде да дявам твоите?
Така беше тогава, истинска всенародна самодейност. Сега няма такова нещо.
Георги Крумов, Смолян
