Светлина залива полето, гората,
нежно гали голите вейки.
Студът се топи и топлината
пъди белоснежните грейки.
Тръгва си Зимата – кротка,
изпълнила своята мисия,
със тихите стъпки на котка,
с дъха на кръговрата безкраен,
с поглед студен, но омаен,
загърбил нрава на злия,
като приказна велика магия…
Събуждат се клони и пъпки,
събужда се плодната пръст.
Тихите пролетни стъпки –
със зимните са премерили ръст…
Маргарита Нешкова
