Иван Абаджиев (1932-2017) е състезател и треньор по вдигане на тежести. Роден е в Нови Пазар. Завърша ВИФ. В категория до 67,5 кг е медалист на вдигане на тежести от Световното първенство в Мюнхен. От 1969 до 2000 г. е старши треньор на българския национален отбор по вдигане на щанги. С него спортистите ни получават 10 олимпийски, 57 световни и 64 европейски титли. Работил е като треньор в Унгария, Франция, Саудитска Арабия, Турция и САЩ. През 2001 г. е избран за Треньор №1 на страната за ХХ век. Удостоен с орден „Стара планина“.
Васил Абаджиев е роден 1966 г в Сливен. Завършва живопис в Националната художествена академия. Занимава се със сценография и костюмография на театрални постановки – реализира над 40 сценографски проекта повечето със своята съпруга режисьорката Лилия Абаджиева. Има постижения във фото и видеоинсталации. Има син, който учи кинорежисура. Сестра му цигуларката Аделина Абаджиева е концертмайстор на три оркестъра в Германия.
До 8 февруари 2023 г. в галерия-музей “Дечко Узунов” е първата експозиция от програмата “Срещи отвъд времето“, на която може да се види изложбата „Дечко Узунов/ Васил Абаджиев. Автопортрети”. Абаджиев е първият съвременен автор, избран от екипа на галерията, който рисува по вдъхновение от избрани от него три автопортрета на големия български художник и интелектуалец.
– Кога за първи път се срещате с голямото изкуство на Дечко Узунов?
– Много рано – още като ученик. Често ходех на „Шипка” 6. Най-ранното ми впечатление e от неговите акварели – от свободата, лекотата, с които ги е нарисувал, създал ги е сякаш на един дъх. Дълбока следа в съзнанието ми е оставил един от неговите автопортретите на червен фон, който видях на изложбата му през 1985 г. в галерията на Съюза на българските художници. Цял живот ме преследва и вдъхва емоции. Впечатлението на сетивно ниво потъва дълбоко в подсъзнанието и там се превръща в самскара – в Индия това означава силно емоционално преживяване от нещо, което завинаги се запечатва в съзнанието на човека и оставя трайна следа. Тези силни емоционални преживявания се връщат подсъзнателно през целия наш живот.
– Какво е автопортретът за вас ?
– Като опит да останеш сам със себе си е мъчителен процес, който може да се сравни с опит да се измъкнеш от затворено пространство. Това е възможност и да се срещнеш със себе си и да си зададеш въпроси за своята същност. Ако човек не е наясно кой е, има усещането за пустота. Изразена по този начин, спецификата на неговата сетивност оказва помощ не само и единствено да погледнем „през очите на художник”, а и да вникнем в дълбините на креативната психика, където по комплициран метод си взаимодействат страст, познание, логичност и сетивност. Самият процес е бавен, дълъг, труден, мъчителен. Самото рисуване е като медитация. То те кара да станеш наблюдател, съзерцател. Живописта е вид съзерцание.
– Кои автопортрети на Дечко Узунов сте избрали в изложбата и защо ?
– Избрал съм три – „Портрет/Автопортрет”, в който е видял себе си като млад мъж, замислен в началото на своя път, преди да се отправи към Мюнхен и да стане художник. Като ученик аз също имах такива размисли за посоката и верния път. Вторият е размисъл със съпругата – „Семеен портрет” (автопортрет с Олга) и третият „Автопортрет със светци” – в иконите на светите Георги и Димитър той е прозрял много неща за себе си. Погледът „към себе си” е отправен много по-аналитично и много по-взрян вътрешно. Някои от новосъздадените от мен произведения в изложбата носят заглавията „Мракът на пустотата”, „Безсъница”, триптихът „Пътят нагоре и пътят надолу са един и същи път”, „Аз бях тук”, „Хаосът вътре в мен” и др. Тези вътрешни въпроси не са много лесни за отговаряне. Пустота или хаос и затова някои млади хора посягат към наркотиците, за да запълнят тази празнота.
– Кое от художника, сценографа или фотографа във вас ви владее най-пълно и зарежда?
– Художникът ми е по-близък. При сценичното изкуство е много интересен самият процес, но той е вид обслужващ процес. Там се зареждаш от текста, режисьора, актьорите, от всичко. Това изкуство изисква повече енергия. И ако живописта е концентрация, при сценографията има комплексно усещане и цялост, което изисква повече енергия. Средствата на живописта важат и за сценографията. Самият Дечко Узунов също е правил много сценографии през живота си, ходил е на театър, срещал се е с артисти, с писатели. Това изкуство е по-отговорно, защото участват много хора, предполага максимална концентрация и нещо много важно – има срокове. Докато художникът рисува сам, самовглъбява се, не зависи от никого. Ако резултатът не му хареса, може да остави всичко, да не направи изложба дори. И да се провали, това остава за него.
– Преди месец имахте премиера в театър „Възраждане“ на „Зимна приказка” на Шекспир с режисьор съпругата ви Лилия Абаджиева.
– Това беше дълъг работен процес преди лятната ваканция, после продължихме. В Театър 199 направих декори и костюми за спектакъла „Винсент в Бригстън ” за художника Винсент Ван Гог като млад – беше ми много интересно. Вълнуващо както винаги. Младият Винсент отива в Лондон в началото като търговец на картини. После става свещеник. Той иска да помага на хората и го прави по този начин. Това е обсебеност. А Ван Гог е един от родоначалниците на импресионизма. Имам само една самостоятелна фотографска изложба. През март 2023 г. мисля да направя още една, живот и здраве. Експериментирам със средно форматен фотоапарат и експериментът ще е в основата на бъдещата изложба.
– Вашият баща Иван Абаджиев остави дълбока диря във вдигането на тежести. Какъв баща беше той?
– Въпреки неговия суров характер той беше силно любящ баща, но и много взискателен. Две основни качества имаше: аскетичност – водеше скромен живот и беше напълно отдаден на това, което прави. Второ: Силно сериозно отношение към нещата и към света. Той не обичаше да се забавлява. Сестра ми свиреше на цигулка, тя и сега още свири. Обръщаше й голямо внимание. Въпреки че и двамата станахме творци и никой от нас не пое по неговия труден и отговорен път, той се радваше много до последно на нашите занятия.
Жени Веселинова
Семейство Лилия и Васил Абаджиеви често работят заедно
Абаджиев, Гюзелев и Тодоров, трима големи съвременни художници и приятели.
