проф. Михаил Неделчев в кабинета му
“Болест е, ако веднъж си бил депутат или министър, да не можеш да се “върнеш” в нормалната действителност”
Михаил Неделчев е роден на 17.VІІ.1942 г. в София в семейство, което съчетава родови традиции от Велико Търново по кольофичевска и иванфичевска линия, от градовете Велес и Елена. Завършил е 6-о училище “Граф Игнатиев”, което по негово време е все още отлична гимназия, и славянска филология и философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Дълги години е светски литературовед и неинституционализиран литературен критик, работил около 15 г. в отдел “Литературно наследство” на издателство “Български писател”. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот.
Около падането на Стената е ангажиран с политическа работа в радикалдемократическата утопично възстановена формация. Бил е депутат във Великото и 36-ото Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента е ръководител на департамент “Нова българистика” в Нов български университет, председател на Сдружението на български писатели, главен редактор на излизащото от 1994 г. списание “Демократически преглед” и председател на Управителния съвет на Дружеството за разпространение на знания “Гражданин”. Носител на Националната награда за хуманитаристика “Христо Г. Данов” (2003), специалната награда на Салона на изкуствата в НДК (2003), бургаската литературна награда за цялостно творчество “Голям златен Пегас”, специалната награда на “Аполония” (2004). И още, и още.
– Нека започнем с вашия юбилей. Какво се случи и какво още очаквате?
– Аз съм литературен историк, който и нощно време сънува своите бъдещи текстове, част от които така си и остават ненаписани, просто измечтани. Преживях моя 80-годишен юбилей като едно голямо лично, колегиално и семейно събитие. Благодарен съм на колеги от НБУ и от други академически институции, на приятелите, за съпричастието, което показаха към мен лично и към литературните ми и обществените ми дела. Посветен ми бе специален юбилеен брой на “Литературен вестник”, в НБУ бе проведена специална научна юбилейна сесия, а на самия ми рожден ден се състоя голямо тържество в Столична библиотека – с няколко слова, с музикални изпълнения – включително на големия ни виолончелист проф. Анатоли Кръстев. Всред множеството подаръци, които получих, бяха и десетки прекрасни бутилки с разнородни вина, които едвам успях да изпия за изминалите месеци. На 3 септември бе второто голямо тържество в Созопол, на “Аполония”, което не успя да побере всички желаещи да присъстват в залата на Художествената галерия – любимото ми Старо училище в Стария град. Беше прекрасна диалогична вечер.
Бях удостоен от Столичния общински съвет със званието Почетен гражданин на София. В момента проф. Пламен Дойнов прави голям сборник с посветени ми текстове, за университетската библиотечна поредица “Присъствие”. С него и с доц. Елка Трайкова готвим още две книги – с литературоведски диалози и с анкета.
Възприемам всички тези актове на признание като израз на почит и към колегиалните и приятелски ни усилия за осмисляне на българската литература и култура, а и като работа за укрепване на демократичната общност.
– Имате пребогат и плодотворен творчески живот. Откъде тази сила, вдъхновение и постоянство? Харесват ви хората…
– Срещал съм и много хора, които никак, ама никак не ме харесват. Но инак съм написал и издал над 30 книги, написал съм хиляди страници, произнесъл съм стотици слова – и у нас, и в чужбина. Не ми се иска да спра, просто остана ли без литературна работа – ще вегетирам. Да мисля непрестанно за българската, а и световната литература и култура, за мен е форма на живот.
– Върнете се към младежките си години. Как примерно се заинтересувахте от кръга „Мисъл“?
– Роден съм в дядовата ми къща в центъра на София – редом с къщата на прадядо ми. Това е на ул. “Хан Аспарух” – точно срещу къщите на д-р Кръстев и на Тодор Влайков. За мен това е писателската махала още от най-ранната ми възраст; чета списанията “Мисъл” и “Демократически преглед” още от юношеските ми години. Това е моята естествена среда. В това отношение вероятно кръгът “Мисъл” ме е избрал съвсем естествено за свой изследовател. Първата ми публикация през 1965 г. бе именно коментарът към едно писмо на д-р Кръстев до цар Фердинанд срещу нежеланието на моя прадядо генерал Иван Фичев да съдейства за освобождаване на интелектуалци от армията по време на Балканската война, когато генералът е началник-щаб на армията. Така още в университета, където следвах славянска филология, започна моето активно сътрудничество в пресата и в електронните медии; бях и председател на кръжока по литературна критика в нашия факултет. Развих с годините и особената стратегия на един “светски литературовед”, като “пътуващ проповедник, който разнася из страната враждебни на нашата идеология идеи” – както се каваше в един партиен доклад; работих 15 години в отдел литературно наследство на издателство “Български писател” – това бе за мен един истински втори университет. През целия соц-период избягването на идеологическите капани бе една сложна, опасна и занимателна игра.
– Какво трябва да не забравяме и да преоткриваме в големите ни поети от миналото?
– Всичко, абсолютно всичко трябва да се знае от и за нашите големи поети от миналото. Те са едни от най-големите национални личности – особено трагическите поети като Яворов. Тяхното послание е безценно, трябва да го получаваме отново и отново, да го носим в сърцата си.
– Как оценявате новите автори днес? Кои ви харесват?
– Не просто оценявам, аз направо обичам днешните ни значими автори, живея с тях и с творчеството им, пиша за тях. Изброявам без да степенувам: Емилия Дворянова и Теодора Димова, Иван Цанев и непрежалимата Екатерина Йосифова, Борис Христов и Миглена Николчина, Владимир Зарев и Деян Енев, Иван Теофилов и Александър Шурбанов, Амелия Личева и Божидар Богданов, Керана Ангелова и Алек Попов, Мирела Иванова и наскоро напусналата ни Федя Филкова, Симеон Янев и Калин Донков, Георги Господинов и Петър Първанов, Йордан Ефтимов и Милен Русков, Пламен Дойнов и Ани Илков, Георги Борисов и Владимир Левчев, Кристин Димитрова и Силвия Чолева, Антонин Горчев и Марин Бодаков, Людмил Станев и Владимир Попов, Недялко Славов и Александър Секулов, Иван Станков и Тони Николов, Димитър Бочев и Георги Мишев, Пламен Антов и Ангел В. Ангелов, Едвин Сугарев и Яна Букова, Елин Рахнев и Петър Чухов, Аксиния Михайлова и Йорданка Белева, Александър Христов и Димитър Калев. И още много и много други. Това са автори, които чета непрестанно при издаването на всяка тяхна нова книга.
Тук не споменавам напусналите ни вече преди години големи поети от последните десетилетия като Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов. Те – заедно с белетристи като Ивайло Петров и Георги Божинов – вече са неразделно принадлежащи към една съвременна литературна класика.
– С доказан енциклопедичен ум сте, затова ви питам какво мислите за изкушенията на властта и компромисите преди и сега?
– Няма да говоря за вулгарните изкушения на власта: корумпиране, развиване на груби властнически инстинкти, загубване на контакта с реалната дествителност. Наблюдавал съм обаче една специфична слабост: неспособността, нежеланието да се “върнеш” в нормалната действителност, след като си бил един път депутат или министър; страданието, че вече не си. Ето това ми се струва много глупаво изкушение, дори направо болест.
– Моралният авторитет отживелица ли е?
– Моралният авторитет не може да беде отживелица; в политическата теория моралният авторитет се противопоставя на институционалния авторитет – придобит
от съответния политик поради изпълняването на дадена властна роля. Най-добрият случай е, когато двата типа авторитети се съчетават в една и съща обществена личност, но това се случва редко. За съжаление у нас социалните роли в политиката се изпълняват много често без култивиране на същински професионализъм, а и без удържане на висок морал, без съзнанието, че ти си преди всичко призван “да служиш”.
– Кажете нещо за семейството си.
– Двамата ми синове са вече възрастни мъже. Жена ми доц. д-р Мария Огойска е изследовател и преподавател в НБУ, специалист по християнска култура и българска литература от първата половина на ХХ век. Малката ми дъщеря Климентина-Мария вече е на 22 години, учи кино в НБУ, за оператор (засега), усвоява кинопрофесиите последователно една след друга, печели от различни дейности и сама се издържа. Пътува, танцува (професионално), снима, рисува, само дето не може да пее.
– Върху какво работите?
– Подготвям моя том трети от тритомника “Как работи литературната история?“. Ръкописът вече драматично набъбна. Завършвам един том със статии, студии и есета, посветени на Патриарха Вазов. Ръководя литературноисторическата школа “Д-р Кръстьо Кръстев”, която обединява изследователските усилия на колеги не само от НБУ, но и от университетите във Велико Търново и в Благоевград, от Института по литература при БАН. Участвам редовно в множество научни сесии в София и из страната, в големи международни проекти (актуалният например е „усещането за застрашена Европа през 1939 г., изразено в литературите на България, Украйна, Полша и Чехия с едно встъпление “Поглед от Виена”). Участвам активно в работата на нашия департамент Нова българистика, имам часове по теория и история на литературата.
– Какво е отношението ви към наградите?
– Няма да си кривя душата: обичам наградите, за мен те са естествено признание за нашите интелектуални усилия. Имам наистина десетки награди. И все пак: най-скъпа ми е голямата награда на името на Яворов, която се присъжда в Чирпан на всеки 4 години и на която аз съм единственият носител, който не е поет, а изследовател. И годишната награда за хуманитаристика на НБУ – на името на създателя на нашия университет проф. Богдан Богданов. Както и – естествено – орденът “Св. св. Кирил и Методий”, І степен.
А лаудациото, което ми посвети колегата – литературовед и отличен поет – доц. Йордан Ефтимов, наистина ме трогна…
Елена Кoцева
Стоян Ганев, Михаил Неделчев и Елка Константинова, 1992 г.
Независимо от всичко аз съм настроен позитивно за участта на България
– Вие сте сред учредителите на СДС, бяхте депутат, всъщност винаги сте били активен. Как виждате нещата днес?
– Не искам да идеализирам времената от ранните 90-те, от силното време на истинското СДС: и тогава имаше множество компромиси, множество глупости. Но имаше и истински идеализъм – независимо от бързо разгърналия се безогледен и алчен прагматизъм на някои от нашите “съмишленици”.
А моята вгледаност в сегашната ситуация е свързана с тревогата за удържането на целостта на демократическата общност (това е нещо потенциално, по-голямо от която и да е партия) и симпатиите ми са на страната на тези формации, които генетически произлизат от първото СДС; предизвиках създаването на Реформаторския блок преди няколко години чрез едно обръщение към демократическата общност; днес моите симпатии са на страната на обединението „Демократична България“.
Независимо от всичко аз съм настроен позитивно за участта на България; вярвам в необратимостта на нейната прозападна ориентация, в принадлежността ни към Европейския съюз и НАТО. Страдам от участта на нашите братя от Украина, вследствие на варварската руска агресия. Вярвам, че зимата няма да е така страшна, както пророкуват някои говорители. Очаквам съставянето на редовно правителство – въпреки всички разгърнали се омрази между различните политически формации.
Михаил Неделчев, Роман Якобсон, Енчо Мутафов, Светлозар Игов, 1967 г.
Веселин Методиев, Елка Трайкова и Михаил Неделчев на фестивала Аполония в Созопол, 2020 г.
