Впечатлява не толкова лошото управление на икономиката, а мърлячеството и безотговорността на масата от работещите
– В предговора към книгата ви „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ Иван Костов казва, че със своето изследване се включвате в „дебата за пораженията, които комунистическият режим нанесе върху българската икономика и нравственост“. Продължава ли този дебат?
– Дебатът е за истината, но обществото ни е силно разделено в оценките си – от пълно отричане на социализма до сълзлива носталгия по почивката с профсъюзна карта на море и „безплатните“ заводски банкети. Аз се включвам в дебата с документи, крити 45 г. от обществото, които говорят категорично, че социалистическата икономика на НРБ е управлявана лошо и страната претърпява тежки стопански провали.
– Изследването ви е насочено към посткомунистическата общност и нейните политически представители – дали следят подобни проучвания?
– Мисля, че свидетелите на „Байтошовто време“ малко се влияят от документи. Те все още са под емоциите от това време. Но дебатът е най-важен за младите, които от нас трябва да научат за онова време, и целта на моята книга е да научат истината. Докато лъжата не получи срещу себе си документи, тя ще властва. Ако някои хора не вярват на книгата, да си спомнят, че Тодор Живков през 1989 г. каза пред ЦК на БКП: „Всичко, което ви говорихме за социализма, все едно, че църният дявол ви го е казал.“
– С какво е по-различна българската социкономика от тази на другите соцстрани?
– Наскоро мой приятел сподели, че му е станало тъжно, когато е прочел книгата, не толкова за лошото управление на икономиката, а за мърлячеството и безотговорността, присъщи на масата от работещите. Прахосничеството на суровини и материали в производството, лошото отношение към машините, кражбите от предприятията, загубите от рекламации и брак и обемът на незавършеното строителство нарастват с всяка година. Износът на голяма част от българската продукция на капиталистическите пазари е на загуба. Ето само един от многобройните примери: ревизиите, извършени от Комитета за държавен и народен контрол в 6424 селскостопански и производствени предприятия в страната показват, че през 1978, 1979 и 1980 г. щетите само от „неоправдани разходи и загуби“ надхвърлят 2 млрд. лв.! За сравнение – бюджетът на НРБ за 1979 г. е 10,3 млрд. лв.
– НРБ е единствената страна в Северното полукълбо, банкрутирала 3 пъти през втората половина на ХХ век. Кога са те?
– Първият път, в края на 50-те и началото на 60-те годни Тодор Живков разпорежда да се продаде целият златен резерв на страната чрез московски банки, за да се излезе от батака. При втория фалит в края на 70-те СССР ни измъква със сериозни помощи, а третият фалит към 1990 г. е свързан с огромен дълг към западни банки, изплащан в продължение на 25 години.
– През 1948 г. частният сектор в България почти напълно унищожен. Как си обяснявате, че мнозинството българи посрещат конфискацията и национализацията с одобрение и ентусиазъм?
– С наивността и ниската култура на голяма част от населението, подведено от идеите на ОФ за равенство и справедливост, както и че огромната част от народа са селяни, които все още не са ударени от новата власт. Добавете към това и завистта, и ентусиазмът на масите вече е налице. Освен това много ловко комунистите прехвърлят всички проблеми на страната за сметка на българската буржоазия, която трябва да бъде ударена.
– Един електрокар на „Балканкаримпекс“ през 1989 г. е продаван за 4,8 хил. лв., а себестойността му е средно 17,5 хил. лв.; ВМЗ – Сопот приключва 1988 г. с неизплатена готова продукция на склад за 104 млн. лв. От качеството на акумулаторния завод в Търговище се оплаква самата Москва през 1980 г. Наистина ли работещите са нямали представа за състоянието на производството, или не им е пукало?
– Масата от работещите не са знаели, пък и не им е пукало. Те са получавали заплати, а ръководителите, които са били наясно, непрекъснато докладват на производствените събрания за преизпълнение на плановете и ходят да се молят за поредната дотация в градския комитет на БКП, в стопанското обединение или в министерството. За периода 1946–1952 г. поради нереално планиране 606 производствени обекта в страната остават незавършени, от което държавата понася големи загуби, а през 1953 г. общата стойност от начети, злоупотреби, особено в селските кооперации, е за около 2.5 млрд. лв. Кой се интересува, щом сметката се плаща от държавата?
– Масово по време на соца не се знае, че по 500-600 души през годината стават жертва на трудови злополуки.
– Това беше изненада и за мен – в периода 1970-1973 г. средно на един работен ден са загивали по двама работници. Не сме знаели вероятно заради тежката цензура в медиите и страха да се бориш за правата си. Пропагандата внушава, че авариите у нас са по-скоро изключение.
– Събирането на пари под формата на влогове с обещание за получаване на блага след време е политика на БКП за изземване на свободните пари на населението. Така се появяват жилищно-спестовните влогове, вноските от 1500 лв. за кола, която ще дойде след 15-20 години. Защо хората, „ужилени“ от тази държавна политика, днес си спомнят само че билетът на автобус е бил 6 ст.?
– Те всичко помнят, но избирателно, и освен това го тълкуват превратно. Отношението към социализма е повече въпрос на емоция и култура, а не въпрос на знание и обективен спомен. Някои соцносталгици дори не могат да разберат колко много са загубили в личен план, защото за разбирането на една действителност не е достатъчно само да живееш в нея.
– В библиографията на книгата са имената на Андрей Луканов, Тодор Живков, Петър Младенов, Костадин Чакъров. Значи катастрофалното положение е известно в детайли на комунистическата върхушка към 1989 г. На какво са разчитали?
– Да, всичко са знаели, но са вярвали в чудо и са се страхували за себе си и своите привилегии, а това е вцепеняващ страх. На 23.IX.1989 г. секретарят на ЦК на БКП Емил Христов докладва пред Политбюро на ЦК на БКП, че страната е в предфалитно състояние (високорентабилни предприятия са около 10%) и над 70% от населението през 1987 г. е живяло под екзистенциалния минимум.
На среща с актива на МВР на 25.IX.1989 г. Петър Младенов казва: „Картината е потресаваща. Ние всяка година казваме, че имаме прираст 5,6%, 6% и т. н. А знаете ли каква е истинската картина?… Ние имаме непрекъснато намаляване – 1984 г. е по-лоша от 1983 г.; 1985 г. е по-лоша от 1984 г.; 1986 г. е по-лоша от 1985 г. и т. н. до края, до последната 1988 г. В областта на нашите задължения сме достигнали критичната точка.“
На 11.XII.1989 г., Петър Младенов нарича политиката на БКП от последните години „След мен – потоп“. Той говори за увеличаване на инфлацията, за тежки трудности на вътрешния пазар, влошаване на жизненото равнище, широко разпространена корупция, сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности.
В началото на ноември 1989 г. Тодор Живков разбива митологията, изграждана 45 г.: „Политбюро твърдо застана на тази позиция, че ние имаме работа с недоразвито общество – социализъмът е едно недоносче, ето това е самата истина.“
– Какви са щетите за нравствеността ни?
– Най-дълбоките поражения, които социализмът нанесе, са в ценностната система на хората. Основната цел на образованието и възпитанието беше хармонично развита личност, човек-мечта! Резултатът е човек-соцносталгик, фиксиран в консумация, който мечтае за евтинията на соца и не се интересува от нищо друго. Това са поражения, които ще тегнат още дълги години. Разбира се, немалко хора се опазиха от това. За съжаление соцносталгията днес се излива отвсякъде – от обикновени разговори за социалистическия рай до целенасочени телевизионни предавания за цъфтящата икономика през годините на соца. В пропагандата и умението да създават митове комунистите нямат равни, но за сметка на това, където са управлявали, резултатът е фалит, но обяснението е винаги едно и също – това не беше комунизъм, управляващите го деформираха!
Ема Иванова
