Неканена смути съня ми,
нечакана от нейде долетя
и в разцъфтелите поляни
откъсваш от омайните цветя.
Тъкмиш ги в китка подредена,
над нея грее твоето лице,
с усмивка мила, надарена
отприщваш бента в моето сърце.
Свенливо, трепетно пристъпвам
д надежда да погаля твоя чар,
безкрайно мога да отдъхвам
до теб неземен, небленуван дар.
Очите ти за мен са клада
и зов протегнатите ти ръце,
с какъв копнеж, с каква наслада
целунал бих прекрасното лице.
Страхувам се да те докосна
от нежност и любов си сътворена,
но срещата е съдбоносна –
в сърцето ми оставаш настанена.
Марин Николов, гр. Етрополе
