Слав Хр. Караславов
Слав Хр. Караславов (1932-2002) е български поет и белетрист. Роден на 27.ІІІ. в село Дебър, днес квартал на Първомай. Слав Караславов е син на Христо – брат на българския писател, белетрист и драматург Георги Караславов (1904-1980), автор на „Татул“, „Снаха“ и др.
Слав Караславов завършва гимназия в Първомай. 7 години е пътуващ журналист. Работи като редактор във в. „Народна младеж“, сп. „Септемврийче“ и Радио София. От 1964 г. завежда отдел „Поезия“ в издателство „Народна младеж“ и издателство „Български писател“. Главен секретар, а по-късно и зам.-председател на Съюза на българските писатели. Автор на 22 поетични книги и на редица романи, сред които“ Хроника за Хаджи Димитър”, „И се възвисиха Асеневци”, „Солунските братя“ и др. Негови произведения са превеждани на беларуски, испански, италиански, немски, полски, румънски, руски, словашки, украински, френски и чешки.
Христо Караславов
Христо Караславов е роден на 28.ІХ.1968 г. в София. Завършил е начална и предучилищна педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“, работил е като преводач, екскурзовод, учител. Автор е на стихосбирките “Гарванът на мира” (1994), “Лято за изгнаници” (2002) и „Денят на плашилата“(2016) , на романите “Джоб за дребни монети” (2007) и „Разпоредителите на смута“(2014), както и сборникът с разкази „Нарушаване на беззаконието“(2019). Новият му роман „Някъде“ се очаква да излезе през 2023г.. Член на Съюза на българските писатели. Главен секретар на СБП от 2004 до 2008г. Негови стихове са превеждани на гръцки, румънски, руски, френски и нидерландски.
-Част сте от една голяма писателска фамилия – Караславови. Разкажете накратко за нея.
-Благодарение на няколко близки и далечни роднини вече знаем повече за корените на родословието ни. Родът тръгва от Караслав или Черното Славе, живял в края на ХVІІ век в Лозенградско. Смутни причини го карат да напусне родния си край и да се установи първоначално в Чирпан, а по-късно голяма част от рода да се пресели към днешния Дебър, квартал на гр. Първомай. Има легенди за твърд характер и неподчинение, че е бил страховит хайдутин, откъдето идвало името, но всъщност най-важното е, че когато преди година видях истински съвестно, подробно и щателно направено родословно дърво (благодарим, Лили и Теди, и на теб, Огняне), разбираш, че не стоиш пред крехка фиданка, а пред истински разклонен столетен дъб. В рода освен писателите, има земеделци, лекари, дипломати, летци, компютърни специалисти, учители – хора с различни професии. Дори когато говорим за писателите, близо 30-ина години преди рождението на Георги Караславов, в рода вече има човек, „навестен“ от думите, който, без да търси каквото и да било разбиране от околния свят, оставя някакво творчество.
-През март се навършват 90 г. от рождението на баща ви – Слав Караславов. Името му най-често свързваме с исторически романи. Откъде този интерес към историята?
-„Има стара мълва, че човек се преражда…“, казваше той. Труден въпрос. Несъмнено нещо определя интересите ни към дадена област, но също толкова несъмнен е фактът, че в това има и ирационален елемент, нещо което си носим. Защо за мен музиката от най-ранно детство ми дава някаква изключителна тръпка, а нищо в родовата ми памет не е свързано с музиката? Или защо синът ми, макар и само на 12, е с познанията на приличен унивеситески преподавател що отнася до епохата на Наполеоновите войни или на Първата световна война? Не знам откъде бе тази страст на баща ми към историята, но знам, че когато пишеше своите исторически романи той просто бе „там“. Помня чудесно онова лято, когато завършваше „Солунските братя“ – книга събирана и мислена повече от 17 години и написана за няколко „затваряния“ от по седмица-две. Бе в една стара къща, не знаехме кога спи, но будуването се разбираше от картечния звук на пишещата машина. Мама понякога ми даваше поднос с някакво ядене да му го кача до стаята. А там бе пълна тъмнина – пуснати кепенци – не знае нощ ли е, ден ли е – само една настолна лампа до пишещата машина. Когато влизах, сякаш го връщах от много, много далеч и често в погледа му се четеше един-единствен въпрос: „Кой, кой беше ти?“ Понякога излизаше внезапно и сядаше на двора – с наболата си три пръста брада и раздърпания пуловер, и загледан в една хралупа на косове в дървото насреща, можеше да изкара повече от половин час почти без да помръдне, без да обели дума.
-Как между любовта към литературата и високите административни постове намираше време за вас?
-Беше зает човек, но когато е трябвало, винаги е бил до мен. И днес, 20 години след смъртта му рядко минава ден, без да си спомня за него или нещо, за което сме говорили. Той е пристанище. Пожелавам на всеки да има подобен пристан из днешните мътни морета.
-Какъв бе приятелският му кръг?
-Като всяка обществена личност и баща ми имаше стотици познати, сред които имаше какви ли не – от великолепни хора до семпли подлизурковци. Но всички знаем, че познатите не са приятели. Приятелите винаги са малко, само няколко. Така бе и при него – пазеше някои детски приятелства, имаше наистина добри приятели сред поетите и писателите от неговото поколение , но най-големият му приятел според мен си остана поетът Андрей Германов. Приемаше го за брат. И когато Андрей Германов си отиде през пролетта на 1981 г., тогава видях баща ми сред много хора, но наистина самотен.
-С какво искате да го помнят?
-Писателите се помнят с написаното от тях. Неслучайно от тази година започва преиздаване на някои от историческите романи на баща ми. Искам хората да разлистят страниците на книгите му и поне за малко да се докоснат до онази мъдра човечност, която му бе присъща.
-Поддържаше ли семейството ви връзки с Георги Караславов, чийто племенник е баща ви?
-До края на живота си баща ми не криеше уважението си към писателя Георги Караславов, както и никога не е премълчавал помощта, която му е оказвал в тежките моменти след смъртта на дядо ми Христо (баща на баща ми), месеците на борбата с туберкулозата, бездомния му период в София, но е факт, че към средата на 60-те разстоянията между тях стават все по-големи, а в края на 60-те по една чисто семейна причина отношенията съвсем охладняват.
-Разкажете за себе си – кога се появи желанието да пишете.
-Не ме е вълнувало дали съм „писател“, никога не съм се възприемал като „музикант“. Но още на 13-14 г. вече усещах онова безкрайно особено чувство, че думите те търсят, че идват при теб, че се подреждат в чудати комбинации и че нищо от това не е безцелно. А и носеха някаква музика с тях. Тогава вече знаех, че така ще разкажа живота си, както и моята си малка част от света, без значение дали това има значение за някой друг освен за мен. Когато наближавах 50, чувах често мои връстници да се питат: „Как мина времето, къде изтече цялото това време!…“. Не се питах, не изпитвах тъга – поглеждах албумите с музика, които записах, няколкото книги, които бях издал, новите ръкописи, файловете с песни, които се тълпяха в компютъра и се чувствах спокоен. Нищо от времето не бе отлетяло просто така – крайпътните камъни си бяха на мястото. А относно това, което баща ми ми е казвал, то е много просто: „Пиши така, както ти се пише, пък всеки да ти казва каквото ще.“
Ема Иванова
Слав и Христо Караславови, 1974 г.
Слав Хр. Караславов и папа Йоан Павел ІІ
Слав Хр. Караславов, Христо и баба Череша – майка на Слав
