Милчо Вапцаров на 90
Вапцаров между съпругата си Невяна вляво и дъщеря си Ирена, след като му е връчено званието
През 1965 г. момчетата от “Локомотив” – Дряново стават републикански шампиони по баскетбол в системата на МНП, на турнир във Враца
Милчо Вапцаров е роден на 13 февруари 1932 г. в гр. Дряново. Завършва дряновската гимназия „Максим Райкович”, а после ВИФ – специалност футбол. През 1956 г. е преподавател по физическо възпитание в местното училище. Става треньор по баскетбол на учениците (девойки и юноши) и през 1965 г. с тях спечелва републиканската титла по баскетбол по линията на Министерството на народната просвета – най-големият успех на дряновския колективен спорт. След като се премества със съпругата си в Казанлък, също става треньор по баскетбол за девойки, където извоюва престижни награди.
Заради приноса му към развитието и популяризирането на спорта в Дряново по мое предложение Милчо Вапцаров беше удостоен със званието „Почетен гражданин” на града.
– Разкажи ми нещо повече за известния ти дряновски корен.
– Спомням си, че братът на баща ми е бил много кадърен човек и се е занимавал не само с бояджийство и грънчарство, но е бил и майстор по ортопедия. Оправял изкълчено, навехнато. Случило се нещастие в неговото семейство. Починали са три-четири деца за кратко време и той остава само с две деца. Мислел си, че това е някакво провидение, което го наказва, и решава да направи дарение за нашата гилейска църква (Църквата “Света Троица” в края на нашия град, в квартал “Гелей”, е най-старата в Дряново. От документи от архивите на Националната библиотека и тогавашното Главно управление на архивите при МС, както и справката ми в “История на град Дряново” сочат, че правилното наименование на тогавашната махала, а днес квартал, е “Гилей” – бел. а.). Извиква майстори, които отливат камбани, чиито звън се чува и до днес и на които е написано: „Дар от Иван Вапцаров”. Дядо ми е бил бояджия, като се е занимавал с боядисване на платове. И сега има останали стари примитивни съоръжения в нашата къща, които показват, че е бил добър занаятчия. Баща ми продължава наследството, а по-късно отива в Околийското управление да бъде финансов стражар, но той бил уважаван човек и всички го тачели.
– Нека да се върнем 57 години назад, когато за дряновския колективен спорт научава България. Отборът по баскетбол за юноши на дряновската гимназия стана републикански шампион по линията на МНП, като пребори редица елитни гимназия, имайки сериозни отбори в този спорт. Сигурен съм, че няма да забравиш емоционалното посрещане след този голям успех на жп гарата през май 1965 г. Да ни припомниш за тези славни мигове.
– Това е един много приятен спомен от живота ми, но той коства много труд от всички, ние тогава се връщахме от републиканско първенство във Враца, където се представихме най-убедително и победихме. Това беше резултат не само на едногодишна дейност, а на многогодишен всеотдаен труд, който вложиха и спортистите, и треньорите. Тогава бяхме единствени в зоната, които участвахме в Плевен с два отбора – юноши и девойки. Спомням, че ни поставиха да играем при много тежки условия – съдиите свириха срещу нас и публиката не беше благосклонна, тъй като играехме срещу тях и ги победихме. Инструкциите бяха Плевен да спечелят зоната и да отидат на републиканско първенство във Враца. Но не бяха на нивото, на което ние бяхме подготвени. Получи се така, че плевенчани измислиха някаква несъществуваща грешка на съдиите и ни предлагаха да преиграем мача. Повторихме срещата във В. Търново и пак ги победихме.
Тези момчета, с които спечелихме републиканската титла тогава, за мен си остават винаги юноши, макар че днес те са вече големи и зрели мъже. За тях най-големият дразнител беше играта баскетбол и училището, защото много от тях станаха изявени специалисти и добри хора в обществото. В основата на това, което постихнахме, беше Димитър Минчев (Гърнето), без да омаловажавам останалите, защото той беше творец в играта. Беше моторът и всичко за отбора. След него мога да спомена Георги Генев (Маца) с неговия ръст, атлетичност и всеотдайност той постигна много и не случайно после игра в „Академик” – София, „Левски-Спартак”, та дори и в националния баскетболен отбор. Много труд и мисъл в играта полагаха Симеон Дончев (Шико) – Светла му памет!, проф. Николай Джагаров, Стефан Русчев (Куруча), който беше за мен най-добрият защитник и обезвреждаше добрите противникови играчи. Също добри думи могат да се кажат и за Стефан Горанов, който не само с всеотдайност, но и с мисъл и умение успяваше да се включи активно в играта, както и Иван Денев (Финта). От следващото поколение момчета мога да спомена д-р Стефан Бенков, проф. Венцислав Зимпаров, Стефан Дуфев, Марин Денев и други младежи, които имаха добри традиции на големите и успяха да ги продължат, и то с успех. Пропуснах да кажа имената на Ганчо Тъпънчев и Тихомир Бейски. Може да се повтарям, но ще потвърдя пак, че в основата на всичко беше трудът и постоянството.
– Предполагам, че наблюдаваш отблизо съвременното ниво на българския баскетбол. Твоята оценка за неговото развитие? Ако днес си треньор, как ще действаш с младите и надеждни спортисти?
– По моя скромна преценка не се работи с подрастващото поколение, което един ден да бъде стожер на местните отбори, а и на националните ни гарнитури. Прави ми впечатление за включването на чужденци в националния отбор, което е нелогично. Понякога пък добрите млади момчета в баскета не искат да участват при покана в националния мъжки отбор, а е чест за всеки да защитава Родината си на европейско и световно равнище. Свикнахме да разчитаме на помощ „отвън”, а не винаги купените чуждестранни състезатели са класни играчи. Ако днес съм треньор, ще се стремя да подготвя млади кадри и да разчитам на тях, както беше в миналото. Затова е нужно да се възродят спортните школи у нас.
– Ти си съученик с известни дейци на музикалната и творческа култура, като академик Христо Недялков, поетите Марко Ганчев и Димитър Стефанов. Те са от европейска и световна величина в своите области и с какво те ще останат в съзнанието ти до края?
– Тези мои видни съученици бяха не само отличници в гимназията, но и всеотдайни младежи. Трябва да подчертая, че много голяма роля за тяхното израстване имаха родителите им, както е и при мен. Мисля, че днес родителите грешат по отношение на възпитанието на децата си и затова се поражда насилието, надмощието над по-слабия с непозволени средства и т.н. Тогава трудът беше основа за успеха не само в училище, но и във всички начинания на децата. И благодарение на него и Христо Недялков, и Марко Ганчев, и Димитър Стефанов, а сега си спомням и за полковник Съби Събев, направиха така, че за Дряново да се говори не само у нас, но и в чужбина.
Любомир Димитров
