Заедно със София Враца е сред най-пострадалите от бомбардировките български градове
На 24 януари се навършват 78 години от жестоката англо-американска бомбардировка над родния ми град Враца, оставила незаличим спомен от моето детство.
Бях на 5 години. Цели три месеца над нас кръжаха вражески самолети. Всяка вечер към полунощ завиваха сирените на Гражданска защита. Лягахме си с дрехите. Майка ми ме събуждаше и помъкваше на рамо към прохода Вратцата, отстоящ на 3 километра от дома ни. От уплаха веднага повръщах, каквото бях вечерял. Двете семейства, общо 14 души, се криехме в дупка под отвесната скала с барелефа на Радан Войвода. Свирят отбой и мама ме помъква обратно, вече теглейки ме за ръка, а аз преплитам крака и по целия път хленча.
Бяха отминали Коледните празници, Йорданов и Ивановден, тогава на 19 и 20 януари.
На 24 януари 1944 г. сядаме на масата да обядваме. Мама е сготвила вкусна яхния от зрял боб. Неочаквано завиха сирените с някакъв нов, непознат вой. Една далечна леля беше избягала с двете си момиченца от бомбардировките над София. Бяхме ги приели у нас.
- Ще хвърлят бомби! Така виеха над София – извика тя.
Видяхме сивите дири на самолетите, минаха първо на юг и се върнаха. Зарязахме масата с обяда. Не можахме да стигнем до нашата дупка. Скрихме се в двустайна къщичка на скалистия склон над река Лева. Наблъскахме се по 50 души в стая, останалите потърсиха подслон в съседни къщи. Било е към 13,30 часа. Небето над нас вреше, свиреше, гърмеше. Изведнъж „Бууум“, като че земята се продъни. Покривът на стаичката падна върху нас. Дори ние, децата, не изплакахме. Бяхме онемели. Нямаше мъже, всички бяха мобилизирани от Гражданска защита долу, в града. Една жена се престраши и надникна през вратата – съседната стаичка я нямаше. И хората в нея ги нямаше. Само издънената земя! Прегърнати накуп вторачихме поглед към града. Над него се стелеше кафяво-черен облак. След 15 минути пушекът се махна и се видяха върховете на къщите. Познахме и нашата. Не беше срутена! Втурнахме се надолу, майка ми ту ме носеше, ту ме дърпаше за ръка. Аз хленчех, а тя скимтеше. Бързахме да стигнем у дома. Татко и сестра му бяха там, тя скрита под една маса. Татко, като ни видя, се разплака от радост. Започна да черпи всеки, който мине – и познат, и непознат. Ту се смееше, ту плачеше. Беше полудял от ужас и радост. На следващия ден татко ни натовари всички в една каруца и право в една полска къща на 12 км извън града. Прекарахме там евакуирани цяла година.
Да не дава Господ никое дете по света да изживее такъв ужас! Себе си не можах да освободя от този страшен спомен вече 78 години.
Д-р Георги Гуторанов, д.м.н.
