29 октомври – Ден на бесарабските българи
След заселването си в Русия той приема името Иван Степанович Иванов, често го назовават и като Иван Иванов.
Роден е в гр. Лясковец през 1831 г.
През 1847 г. продължава учението си в Киевската семинария, след нея – в Киевския университет. Благодетелният родолюбец от Габрово Петър Вражилов му отпуска 952 гроша и 20 пари да продължи образованието си. През тези години на учение започва политическата му дейност. Повод за това са статиите на Найден Геров против гръцкото духовенство и стремежът им да заменят българския език в богослужебните книги с такива на гръцки език. Негов състудент е Николай Катранов – прототипът на Тургеневия Инсаров в романа „В навечерието”.
След Кримската война Иванов приема предложението на княз Горчаков да се занимава с настаняването на българските бежанци в Бесарабия
Свързан веднъж с тази дейност, изпълнена с много грижи за материалното положение на бежанците, развитие на училищното дело, опазване на българското самосъзнание, остава да живее в Русия и като неин поданик служи до края на дните си на българската кауза.
След настаняването на бежанците по селата неуморно обикаля колониите, за да се убеди лично в тяхното състояние. Жителите на Болград, Бесарабия, с особено възхищение приемат младия 25-годишен ентусиаст, който ги защитава пред попечителя на българските колонисти от руска страна .
Болград е основан от българи преселници, обявен за град в 1819 г. В града имало 5 първоначални училища и гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, основана с грамота на молдовския княз Никола Богориди с активното съдействие на Иван Калянджи. Започва атака към руския отговорник Т. Андаренко за закриването на български училища. Болградската гимназия е лишена от сградата си, която е превърната в лазарет. Училището е преместено в един сайвант и учениците намалели от 200 на 40. От 40 училища в Бесарабия остават 17. Иванов се запознава с председателя на попечителския комитет за чуждестранните преселници в Русия барон Месмахер и го убеждава, че във всяко българско село трябва да има училище, а в Болград – гимназия.
Иванов стига в своите увлечения до там, че предлага да се създаде Българско царство от преселниците в Русия.
Съгласно Парижкия мирен договор от 1856 г. след загубата на Русия в Кримската война, на Молдовското княжество се предават 40 от 83 български колонии с 4712 души население заедно с Болград. Тогава Иванов се премества в новия център на бежанците гр. Комрат.
Тук започва да работи за откриване на средно училище и през 1852 г. пише писмо до Раковски, в което се жалва, че ходил по това дело чак в Петербург. Николай Палаузов изпраща сведения до руското правителство за състоянието на българските колонисти. Следващата година въпросът е отнесен до Руския император и за колонистите в Молдовското княжествои са отпуснати 30 000 сребърни рубли, с които да се издържат 4 български студенти, подготвени за учители. В писмо до Найден Геров Палаузов пише: „Господин Калянджи се постара и успя. Но той само знае колко труд му е струвало това.”
По това време в Одеса пребивава Раковски и след разговорите, които имали с Иванов, Раковски отбелязва: „Виждам във Ваше благородие стремление и гореща любородност към наш бедни народ. Даст Бог! Такива верни синове да се появяват по-скоро за утеха и полза ей.” Усилията на Иванов се увенчават с успех и след 10 години в Комрат през 1869 г. се открива реално осмокласно училище, за което българите даряват 170 000 рубли. За учители навсякъде се назначават хора „Пълни с родолюбиви чувства и ревност за българското възраждане”, както пише вестник „Народност”. Там учител е Тодор Бурмов, а в с. Задунаевка – Христо Ботев. Като управител Иванов за 8 години успява да преобрази администрацията, банковото и данъчно дело и да подпомогне личните стопанства на колонистите.
Иванов се премества със семейството си в Кишинев през 1868 г., където е назначен за „действителен статски съветник“, отговарящо на сегашното понятие за генерал. Тук той основава Кишиневското дружество за образование, изготвя устав, екземпляри от който изпраща на Васил Друмев и Васил Д. Стоянов в Българското книжовно дружество – бъдеща Академия на науките. Това дружество се грижи за просветния живот в цяла Бесарабия. Просветителската „слабост” на околийския управител е оценена и той от 1869 г. е спомагателен член (днес – член-кореспондент), от 1870 г. дописен и от 1884 г. е почетен член на Българското книжовно дружество.
На дипломатическия хоризонт се появява т. нар. „Източен въпрос”, свързан със съдбата на османската империя и на поробените християнски народи. Ето какво пише Иван Калянджи: „В Сръбско-турската война аз способствувах за отправление на много партиди от доброволци – българи и руснаци и след завръщането им от Сърбия на българските доброволци аз издържах в Кишинев от едни пожертвования до хиляда доброволци, които дадоха възможност да се образуват в Кишинев кадри за шест дружини, когато се обяви войната на Турция, които аз предадох на генерал Скобелев. Според заповедта на главнокомандващия Великия княз Николай Николаевич аз бях натоварен да формирам Българското опълчение, на което се положи началото от ония хиляди доброволци.”
Името на Иванов Ботев записва в тефтерчето си през август 1875 г., когото може да използва като помощник за набирането на военни кадри за бъдещите борби. Иванов убеждава Одеското българско настоятелство да отпусне на войводата макар и малка сума от 189 рубли. Среща се и с прочутия вече Филип Тотю в Одеса, където хайдушкият водач е дошъл да вземе двама офицери за подготовка на четниците за въстанието през 1875 г. Правителството в Петербург не е готово още за война и забранява на Филип Тотю напускането на Русия. По време на срещата си Калянджи казва на войводата: „Бягай, Войводо, щом се касае за работата да се биеш за народа ни.”
След потушаването на Старозагорското въстание през 1875 г. Иванов разбира, че такова въстание, даже да е добре организирано, трудно може да победи без чужда помощ. Включва се в таен комитет за подготовка на въстание в България.
Когато руският генерал Михаил Черняев, командващ Моравска и Тимошка армия в Турско-сръбската война тръгва за Сърбия, той преминава през Кишинев по съвет на Аксаков, за да получи препоръчителни писма до съмишленици, в които обяснява неговата мисия. Пътуващи до Сърбия доброволци, които минават през Кишинев, са изхранвани от Иванов. Той урежда по-нататъшното им пътуване. Моли Наришкин да изпрати 7000 рубли за превоз на хората по железницата, както и 70 коня. Иванов получава значителна сума пари от Славянския комитет в Москва, които лично занася в Сърбия. Там е бил доброволец и неговият брат Павел Калянджи.
На 25. VI. 1876 г. Иванов, Киреев и генерал Черняев се срещат в Белград с княз Милан. На тази среща Иванов споделя мисли за тежкото положение на българския народ след Априлското въстание и подчертава необходимостта от сръбска помощ за освободителното движение в България. Като се връща в Кишинев, Иванов получава писмо от генерал Черняев с молба да се изпратят още доброволци, защото както пише: „работата отива на зле.”
Той пак започва денонощна работа без работно време „от…до”, без почивни дни. Набира около 5000 руснаци от Бесарабия и 1500 българи. Разпределя пари, вещи, хранителни продукти под солидна организация и контрол за снабдяване на доброволците. След прекратяване на Сръбско-турската война на основание сключеното примирие на 20.X.1876 г. Иванов помага доброволците да се върнат по домовете си. Организира прехраната им, снабдява ги с пари и железопътни билети. Около 1000 българи остават в Русия. Без работа и препитание, гладни, с окъсани дрехи, за тях се грижи пак Иванов. Във вестник „Стара планина” от ония години четем: „На тези страдалци било помогнато, колко годе, благодарение на една помощ от г-н Иванов”.
Зимата на 1877 г. се оказва тежка. Аксаков два пъти изпраща на Иванов по 1000 рубли със заръката да се задържат завърналите се от Сърбия доброволци. Още през ноември 1876 г. при една тайна среща на Иванов с генерал Столетов, продължила цяло денонощие в канцеларията на Кишиневския уезд, говорят за положението на българите и предстоящата нова война с Турция и той е натоварен да създаде българско опълчение
На 12 IV.1877 г. с Манифест войната е обявена.
На 9.V.1877 г. генерал Столетов назначава Иван Степанович Иванов за председател на приемателната комисия на Българското опълчение.
След падането на Плевен той представя на император Александър II благодарствен адрес от името на българите. Според Тодор Бурмов, Иванов предлага списък на 320 българи, които да служат в Гражданското управление в освободените земи. Независимо от разнородните и многобройни задачи преминава с Четвърта стрелкова руска бригада от Свищов, през Търново, Казанлък и Одрин до Сан Стефано. Грижи се и за бежанците от изгорелите села. Работи по проекта за създаване на Българска земска войска. След подписване на Сан-Стефанския договор е назначен за заместник губернатор на Пловдив. По негова инициатива в Пловдив се открива училище за административни кадри с 250 младежи от първия випуск. Изпраща в Русия 90 младежи в различни технически, пиротехнически и оръжейни школи.
През май 1879 г. Иванов има нова задача – губернатор на град Русе. Там приема европейските консули и подготвя посрещането на новоизбрания български княз Александър I. Целият град е почистен, огради, стобори и парапети поправени.
След завръщането си в Кишинев хваща перото и вълнуващо ще разкаже как е преминал животът му като част и в грижи за многострадалния български народ. Събира и издава статиите, които е писал. Преживява отмяната на Конституцията от Княза, детронирането, охладняването на отношенията с Русия по времето на Стамболов и Сръбско-българската война. В тази война в Първи артилерийски полк е неговият син Владимир Иванов, на когото княз Александър I връчва орден за храброст. Парите от продажбата на сборника със статиите си дарява в полза на българските инвалиди от войните и въстанията.
През 1897 г. е поканен от Българското поборническо дружество и пристига в София с дъщеря си Вера. Посещават и се радват заедно на срещите с Пловдивския митрополит Натанаил, председателя на народното събрание д-р Янчулев, Григор Начович, Васил Ст. Стоянов от Българското книжовно дружество, Найден Геров, Кирияк Цанков и др. приет от княз Фердинанд във връзка с награждаването му със златен кръст на народния орден „За граждански заслуги“ I степен.
Кирил Петров, Ловеч
