Една самотна къща в полето,
сред цъфнали овошки и лозя.
Далече е, далече от селцето.
Живее си в безлюдна самота.
По пътя недалеч летят колите,
забързани за някъде – вървят.
На фаровете дълги светлините
целуват я и бягат в своя път.
Ще дойдат тук, разбира се, ще дойдат
стопанинът, стопанката добра.
В лозето час, два ще поработят
и после ще остане пак сама.
С тъгата си по хорската гълчава,
която я изпълва в гроздобер.
След туй единствена, сама остава,
без други къщи в околната шир.
А щом завият зимните фъртуни
и лозето покрие дебел сняг,
и вятърът във къщата забрули,
и през деня, и в нощен, черен мрак.
Ще си мечтае, сигурно, да има,
да дойде някой търсещ топлина.
Ще го посрещне в тази люта зима,
с пословичната нежност на жена!
Атанас Димитров
гр. Дупница
