125 години от учредяването на ВМОК
Войводи в Осоговския балкан (1903)
ВМОК (Върховен Македоно-Одрински Комитет) е наследник на учредения 1895 г. в София Македонски комитет, чиито основатели са съществуващите от по-рано Македоно-Одрински дружества. Съгласно решения, взети на конгреса на Македоно-Одринските дружества, Македонският комитет се превръща в ръководен орган на една вече обединена организация.
Клетвен текст
Основната цел на Македонския комитет е залегнала и в приетия устав и тя е „Придобиване за населението в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили”. А как да се постигне тази цел? Отговорът на този въпрос се свежда до „оказване на въздействие върху правителството на България и на обществените мнения в България и Европа”. Тази агитация на въздействие се приема да се осъществява чрез печатно слово и други изяви, включително и на други балкански държави за координиране на общи действия. Ръководството на Комитета се предоставя на петчленно бюро с председател Трайко Китанчев, като към бюрото работи и 15-членен състав от съветници.
Трайко Китанчев
Още в същата 1895 г. Македонският комитет провежда втори конгрес, определен като извънреден, а причината е смъртта на председателя Трайко Китанчев. От този извънреден конгрес Македонският комитет излиза с име Върховен македонски комитет (ВМК) и е с ръководно бюро от 12 души с председател Данаил Николаев, който го ръководи до 1897 г. В състава от ръководен екип са включени политици и общественици, сред които са революционерът Димитър Ризов, политикът Андрей Ляпчев, писателят Алеко Константинов. В този си вид ВМК осъществява със специален проект за реформи в Македония и Одринско, като се предвижда двете области да се обединят в една административна единица, а основното задача е освобождаването на тези територии от опеката на все още феодална Турция.
В постигане на главната цел – извоюване на свобода в Македония и Одринско, се предвижда подкрепа от страна на България и съвместни действия с действащата вече из вътрешността на Македония и Вътрешна Македоно-Одринска Революционна организация (ВМОРО).
След като в действията за освобождение освен Македония се включва и Одринско, Върховният Македонски комитет приема името Върховен Македоно-Одрински Революционен Комитет (ВМОК). Първоначално между ВМОК и ВМОРО не се откриват много съществени противоречия за общи действия, но скоро отношенията стават противоположни по цели и замисли и се стига и до братоубийствени акции, които се оказват в услуга на турските власти.
Първи действия на ВМОК
Първите действия, които ВМОК предприема из вътрешността на Македония, са изпращането на въоръжени чети и чрез тях водене на агитация за подготовка на въстанически действия. От 1899 г. ВМОК е с председател видния революционер Борис Сарафов, подпредседател е Тома Давидов, а член-съветник Христо Саракинов. И с новото ръководство отношенията между ВМОК и ВМОРО не се подобряват, а като основна причина се оказва и включването като войводи, а в състава на четите на ВМОК български офицери, което от страна на ВМОРО се приема като външна намеса във вътрешните работи на Македония, водени от генерал Иван Цончев, полковник Анастас Янков, капитан Йордан Стоянов и други офицери, които са екипирани и организирани от правителството на България и с лично съдействие на княз Фердинанд. На конгрес на ВМОК 1901 г. за председател е избран Стоян Михайловски. Реално обаче властта се оказва в ръцете на генерал Иван Цончев, който се оказва и главният организатор на известното от 1902 г. Горноджумайско въстание.
Генерал Иван Цончев Стоян Михайловски
Ново в развитието на ВМОК идва от 31 март 1903 г. От страна на Великите европейски сили се оказва натиск върху правителството на България да спре помощта, оказвана на ВМОК и на Македонските дружества в страната. В резултат на този натиск правителството на Стоян Данев предприема мерки, с които разтуря Македонските дружества, а с тези мерки и ВМОК се поставя в неофициално съществуване.
И така до 1903 г. В началото на тази година в Солун се взема решение за обявяване на всеобщо въстание в Македония. И то избухва на 2 август 1903 г. под името Илинденско–Преображенско. Пламването на бунта почти ликвидира разкола между ВМОК и ВМОРО с редица компромиси в името на общата цел – постигане на свободата на Македония и Одринско. След въстанието обаче отношенията отново охладняват, различията се оказват непреодолими и случаите на взаимни гонения, до самоубийства, стават все повече. Стига се и дотам, че на Рилския конгрес на ВМОРО 1905 г., проведен в Рилския манастир, се взема решение ВМОК да прекрати изцяло своята дейност и да се прелее във ВМОРО.
Пътят, който изминава в историческо време общо като МК, МО и ВМОК учредената 1895 г. единна организация продължава 10 години (до Рилския конгрес 1905 г.). Във време на разделение дейците на ВМОК са известни като „върховисти”, а тези на ВМОРО като „вътрешни” и това се оказва твърде рязка граница помежду им. След 1905 г. ВМОК, вече като неофициална организация, се вписва в историческите борби и съдби на Македония и Одринско, но вече с участия към някои фракции, утвърждаващи се във ВМОРО, които пък се делят на „леви” и „десни”. И това продължава под различни форми до 1934 г., когато с военен преврат Кимон Георгиев, подпомогнат от адвоката Иван Харизанов от Влахи, вуйчо на писателя Димитър Димов, осъществява ликвидирането на македонските организации.
В 10-годишния си летопис в официална организационност ВМОК осъществява много четнически акции и участия във въстания. Като видни дейци и водители на чети се очертават Борис Сарафов, генерал Иван Цончев, полковник Анастас Янков, капитан Йордан Стоянов и редица още български офицери.
Полковник Анастас Янков
ЧЕТНИЧЕСКИ АКЦИИ 1895 ГОДИНА
Първата и много значима революционна изява на ВМОК идва с четническите акции от 1895 г. Под това име в Македония се организира четническо нахлуване от територията на България. Акцията е един въоръжен опит за отстояване на правата на населението в Македония и Одринско и за постигане на политическа свобода в рамките на една административна територия. Целта на нахлуващите чети е била и проучване на политическото състояние и революционните нагласи на населението. В Македония проникват с чети Димо Дядов, Никола Героят, Иван Атанасов (Инджето) и други. Извън разузнавателната си мисия четите са принудени да водят и сражения с турци, каквито са се случили при Църни връх, Осоговска планина, селата Петралица и Джевидово, Карановско.
Още по-голяма акция се осъществява през лятото на 1895 г. – в Македония са вкарани 4 големи отряда, командвани от български офицери. Отряд с име „Струмишка дружина”, воден от поручиците Петър Начев и Анастас Мутафов, се отправя към град Струмица, с цел да нападне и да унищожи намиращо се там турско артилерийско отделение. Водят се сражения и в районите на селата Митрошински чифлик, Продище и др. Вторият отряд е „Пирин планина” и се води от капитан Тодор Матров и войводата Кочо Лютата от село Левуново, Светиврачко. С боеве е при селата Габрово, Градешница, Белица. Третият отряд „Серска дружина” е поверен на капитан Стефан Димитров. Той се насочва към Родопите и опожарява село Доспат. Четвъртият отряд се води от Борко Сарафов. Бойният му поход е в посока Банско – Пирин планина – Мелник, където има за задача да овладее града с военен турски гарнизон от 200 души. Организирани са и други чети, но очакваният резултат не е постигнат.
ГОРНОДЖУМАЙСКОТО ВЪСТАНИЕ 1902 ГОДИНА
Не се постигат желаните цели и при организираното от ВМОК Горноджумайско въстание, което се локализира единствено в Горноджумайска каза (дн. Благоевградско). Негов главен ръководител е генерал Иван Цончев и всички случили се събития са с участие и на български офицери. Въстанието е замислено от княз Фердинанд и с подкрепата на правителството на България. Обхванати са най-вече селищата от двете страни на река Струма (Железница, Градево). Не се разпростира към днешно Кресненско, Санданско и Мелнишко, като причина се оказва противопоставянето и агитацията за невдигане на въстание от дейците на ВМОРО и най-вече на Яне Сандански и ръководството на Серския революционен окръг. Причината за отказ от вдигане на въстание от страна на ВМОРО е, че такъв акт на въоръжено въставане не може да става с външна намеса, а и извън това районът не бил готов за въстание.
Горноджумайското въстание не минава без сражения. Резултатите от него са много убийства, опожарени и ограбени села, бежанци. За непостигане на определените цели причина се оказва и отказът на България да подпомага, каквото е правила в началото на въстанието, а отказът ѝ пък се дължи на упражнен натиск от страна на някои големи държави в Европа.
В ПОЖАРА НА ИЛИНДЕН
Третото събитие в освободителните борби на Македония и Одринско с участие на ВМОК е Илинденско-Преображенското въстание. Още преди да пламне се постигат известни сближавания между ВМОК и ВМОРО за съвместни действия. Така дейци като Яне Сандански, Христо Чернопеев, Стойо Хаджиев, Таската Серски и много други от ВМОРО застават редом с четите си за общи участия с четите на генерал Иван Цончев, полковник Анастас Янков, капитан Йордан Стоянов, офицерите Саракинов, Стоенчев, Дървингов, Саракинов. Сближаването е най-пълно в географската територия на Пирин планина и долините на Струма и Места.
Яне Сандански
Противоречията между ВМОК и ВМОРО, така силно изразени при Горноджумайското въстание от 1902 г. и то най-вече в Горноджумайска и Мелнишка каза, са почти преодолени. Сближаването е многообещаващо. Борис Сарафов и други четоводци вече са в обсега на въстанието в Битолско и други райони. В Пиринския край започват да се появяват върховистки чети. Дейците на ВМОРО от Серски революционен окръг, начело с Яне Сандански, въпреки че са били против обявяването на въстанието, считайки го преждевременно, приели обстановката като революционна и в Пиринско. Срещите с довчерашни заклети врагове били неминуеми и те се състояли твърде вълнуващо и трогателно и все в името на Македония.
В Пиринския край се стигнало до решение официално въстанието да се изрази в четнически акции, като начало да се приеме датата 14 септември 1903 г., като и преди това вече са се водили отделни сражения и са се случвали инциденти между чети и турски въоръжени части.
Първа среща между Яне Сандански и приближени дейци на Серски революционен окръг с чети на ВМОК са били тези с четите на поручик Любомир Стоенчев и поручик Настев. Събитието е при село Пирин. След няколко дни в друго място на Пирин планина, местността Ливадката, пък се случва среща с четите на капитан Йордан Стоянов и войводата Дончо Златков. Не закъснява среща и с главния контингент на ВМОК, навлязъл в Пиринско от България от около 250 души, воден от генерал Иван Цончев и полковник Атанас Стоянов.
Всички тези срещи между от дълго време заклети врагове не били лишени от силни вълнения и стигаща до сълзи трогателност. Представени са много описания под формата на събития и лични спомени. Срещата на Яне Сандански с Иван Цончев и Анастас Янков е в пиринската местност Гръцката поляна. Мерсия Макдермот я представя така: „Когато Яне стигнал на 20-30 крачки, генералът излязъл напред и, силно развълнуван, казал на висок глас: „Сандански! В България при мирно време бяхме може би врагове, сега в поробена Македония на връх Пирин планина аз ви подавам моята братска ръка. Приемете я за благото и доброто на Македония!” Последвали викове „Ура“! По много лица се стичали сълзи…”
КАКВО СЕ СЛУЧВА В ПИРИНСКО ПО ВРЕМЕ НА ИЛИНДЕН
Като предисловие към големия тук бунт на 15 август дейците на ВМОРО са били организирали лагери и складове за очакваните големи събития. За ползване при трудни случаи били осигурени 60000 кг жито, към 30 оки сирене, 40 фаши (кожи) за цървули и доста количества восък, сода и други, както и медицински материали. От страна на ВМОК пък близо до Рибните езера в Рила планина от 3 август започва съсредоточаване на чети. Тук са водачите им – офицерите Иван Цончев, Анастас Янков, Любомир Стенчев, Христо Танушев, Настев, Зографов, Шипков.
Бойно кръщене има четата на Йордан Стоянов на 15 август в местността Етипица в Пирин планина. Убити са 92-ма турски войници. На 19 август пък четата на Петър Дървингов се натъква на турски аскер пак в района на Етипица. 67 въстаници са атакувани от 900 души аскер. Четата получава подкрепления от Йордан Стоянов и Борис Стрезов и успява да се оттегли.
На 20 август ВМОРО в Серски революционен окръг провежда конгрес в местността Ливадката при с. Пирин. Избрано е окръжно ръководство и се приема въстанието да премине в четнически действия и различни акции. Между 24 и 28 август започват срещите между четите на ВМОК и ВМОРО и се създава съвместен въстанически отряд от около 150 души под командването на Яне Сандански и капитан Йордан Стоянов.
Чета на Яне Сандански (в средата), Пейо Яворов (третият отдясно на Сандански) и Мирчо Кипрев (легналият най-напред отдясно)
На 31 август съвместният отряд, към който се присъединяват и четите на войводите Чеков, Мълчанков и Дончо Златков, водят тежко сражение с около 800 души турски аскер в оброчището Света Троица край село Пирин. На 4 септември чета на воеводите Спиро Петров и подпоручик К. Настев водят сражение с турски аскер в местността Куклите. На 5 септември отрядите на Яне Сандански и Иван Цончев на съвещание решават ръководен щаб да координира действията в района на Банския балкан (Пирин планина). В същия ден в Банско се провежда конгрес на дейците от Разложка околия.
Между 9 и 13 септември сражения с турски аскер и башибозук се водят в районите на селата Голешево, Кърчово, Куманич и Долно броди. От 13 до 27 септември пък има сблъсъци с турски сили при село Олдим, Разлог, Бачево и други места.
Известен е резултатът, постигнат от Илинденско-Преображенското въстание – каквото се постига са само осъществяване на неосъществени реформи от страна на турските власти. Краят на въстанието е край и на братските прегръдки между ВМОК и ВМОРО. Скоро ВМОК е в нелегалност. Борбата за национална свобода обаче отново е кауза по време на Балканската война от 1912 г., за да дойдат отново времена на противодействия, продължаващи под различни форми до преврата на Кимон Георгиев през 1934 година.
Борис САНДАНСКИ
