Журналистката Бойка Асиова представи своята поредна книга „Вълчицата излиза привечер” по БНР. Ето какво написа тя: „Ще гостувам в „Артефир”на програма „Христо Ботев”. Ако гласът на водещия Александър Чинаров ви се стори твърде секси, то напомням, че той все пак е син на Васил Михайлов.” Намерих Александър Чинаров във Фейсбук и си уговорихме среща.
– Защо Александър Чинаров?
– По документи съм Михайлов, но това е оригиналната фамилия на моя дядо по бащина линия от Беломорска Тракия, на когото съм кръстен. Той е от град Марасия, Гърция, на 6 км от Одрин. Роднините там и сега носят името Чинаридис. Баща ми два пъти успя да отиде до там, надявам се и аз да отида някой ден. Дядо е бежанец от 1913 г. ,връща се, после през 1915 г. пак бяга от родното място. Тогава са го посъветвали, за да се скрие, да смени фамилията. И тогава ставаме Михайлови от дядо Михал. Ако някой ден напиша книга, може би ще я подпиша с Чинаров. Държа на рода.
– Как бихте се представили на човек, който не ви познава?
– На 53 г. съм. Работя в националното радио. Занимавам се с култура и изкуство, слава Богу, а не с незначителни политически теми. Имам прекрасен син на 28 г.
– Разкажете за него.
– Казва се Васил, на дядо си. На неговата възраст не бях от най-големите гордости на родителите си. Синът ми е много информиран и здраво стъпил на земята. Когато стана на 15 г., каза, че ще лети със самолет. Изненадващо, защото първо, нямаше пилот в нашия семеен самолет (усмихва се), и второ, никога като малък не е повдигал темата. Кандидатства в Техническия университет и 4 пъти се яви за работа в катарска авиокомпания. Обиколи света за 2 години. Върна се в „България Еър”. За мен той казва: „Татко познава всички и знае всичко.” Това признание ми е достатъчно.
– Малко се знае и за брат ви Асен.
– Той е кръстен на другия дядо. Разликата ни е голяма – 15 г. Той е адвокат, сериозен човек. Взел е други черти на родителите ми. Аз се ожених на 23 г., още студент, за да „не изпусна”. А той го направи над 30 и затова имам сега двама прекрасни племенници – момченцето ще е ученик през септември, а племенничката е на 3 г.
– Как се озовахте в журналистиката?
– Както казвам, влязох във ВИТИЗ, а завърших НАТФИЗ. Специалността беше куклена режисура. През 1991 г. беше страшно трудно. Заминах за Хасково в Кукления театър. Смених някой друг театър. Много време бях без работа или работех на парче. Тогава се занимавах с музика – още на 15 г. исках да ставам рок звезда. Един ден през 1998 г. баба Джиджи (така наричах майката на майка ми – тя ме е отгледала), ми каза, че чула по едно радио, което тръгваше в София, че правят прослушване за музикален редактор. Радиото беше „Веселина”. Явих се, но Веселина Каналева заяви: „Трябват ми хора с музикално образование.” Казах й, че съм учил музика в академията, и ме взе. Поработих една година. Години по-късно си давам сметка, че Веселина Каналева беше страхотна школа и ако някой ме е научил как се прави радио, това е тя – никой друг.
– Има ли връзка с това, че майка ви – Гергана Михайлова, е била журналист в националното радио, а после в „Жената днес”?
– Имам професията на майка си и дипломата на баща си. Работя в подобна на нейната редакция – преди е била „Поезия”, сега „Артефир”. В началото работех дори с някои нейни колежки. Радиото е много красива медия – имаш възможност да си правиш сюжетите, епилозите, кулминацията. Почти сценичен жанр. А и екипите в радиото са много важни. В театъра всеки може да се спасява поединично. Тук, ако някой прави това, разваля цялото и веднага си личи. Екипът е важен.
– Трудно ли е да си син на известен и обичан актьор като Васил Михайлов?
– Да, но това е въпрос на научаване, свикване. Сигурно има моменти и на отричане. Отдавна съм минал сложните периоди – не може да надскочиш това, което е родителят ти, а и не бива да се стараеш. По някакъв начин вярвам в максимата на Лев Толстой, че „природата си почива” – възможно е да има и такива моменти през поколение.
Имало е време, когато са ми казвали, че благодарение на баща си съм направил това и това. Но аз всеки ден правя нещо, и то не с негова помощ. Човек се доказва всеки ден.
Трудно е. Аз съм на 53 г., но все още ме запознават като син на баща ми. С това не можах да свикна. Не държа хората да ме познават. Да не говорим, че много хора вече не знаят кой е Васил Михайлов. Има вече няколко поколения, които растат в поп фолка (не като музика, а като начин на живот) и никога няма да излязат от него. Никога не са гледали и не гледат българско кино. Такова нещо като „театър” не се случва в живота им.
– Какъв баща е Васил Михайлов?
– Когато бях малък, беше прекрасен баща. Имайте предвид, че много работеше. Имах спокойно детство, без да съм бил палав. Но ми се случваха някакви неща – обикновено през декември: удряха ме, падах, бърках в контакта. Баща ми никога го нямаше, защото работеше. Спомням си преди 100 г. с майка купувахме една печка „Мечта” в ЦУМ – беше страшно.
Но лятото татко ме водеше месец и половина на море в станцията на Съюза на артистите. Той ме е научил да плувам, да карам колело.
Винаги е бил много строг – изключително строг, но никога не ми е посягал. Това, което ми е казвал, че ще ми се случи, винаги ми се е случвало. За съжаление в нехубавия план.
Изключителен родител, нямам оплаквания, но при него няма шеш-беш. И до днес в негово присъствие не мога да режа хляб. Седи и ме гледа: „Ти не можеш да отрежеш една филия хляб.” И наистина – ножът не влиза в хляба.
– Коя роля на баща ви най-ви допада?
– Гледал съм му всички филми, гледам го и в театъра. Колкото и да е странно и малко да е клише, „Капитан Петко войвода” е хубав филм, добре направен. За 12-13 пълнометражни филма има доста кинематографични достойнства. Разбирането за баща ми е, че той е драматичен актьор – гласът му е нисък, мъжкар е. Но когато реши да е смешен, той е много смешен актьор. Умее смешно да разказва и вицове.
Навремето в камерната сцена на Театър „Българска армия” проф. Крикор Азарян направи една пиеса на един южноафрикански автор „Сизве Банзи е мъртъв”. В нея играеха баща ми, Стефан Данаилов и Асен Кисимов. Пиесата е за цветнокожи, но тримата не бяха гримирани. Там баща ми имаше много смешна роля и беше невероятен. Тази му роля много харесвам, защото беше различна. В Театър 199 играе в „Брудершафт” със Стефка Янорова, пиеса, написана от украинеца Анатолий Крим специално за него – също е смешен, но по различен начин.
Обичам българското кино. Като гледам наши стари филми, в кадър има 7-8 актьори, които вече не са между живите. Имаше едно клише „Кой ще замени Гец” например. Няма кой. А няма и нужда. Колкото и да е талантлив един млад човек, да е работлив и да го използват максимално режисьорите, има хора в българския театър и кино, които са незаменими – Наум Шопов, Гец, Кирил Янев… Сред тях е и баща ми.
Ема ИВАНОВА
Александър, преди да тръгне на училище
Семейство Васил и Гергана Михайлови, 1967
Васил Михайлов и Стефка Янорова в „Брудершафт”
